Седмичен коментар - След пожара

Пожарът в училище, който, за съжаление, се наложи да преживеем през изминалата седмица, повдигна редица въпроси. Макар че инцидентът сам по себе си не е никак маловажен, за мен по-интересни са не толкова техническите подробности (които са по-скоро в ресора на представителите на компетентните органи), колкото реакциите, последвали самото събитие.

Най-силен повод за притеснение дават реакциите на ръководните органи. Нямам предвид училищното ръководство, което се справи ефективно с извънредната ситуация – не само заради навременната и безпроблемна евакуация, а и защото създаде необходимите условия учебният процес да продължи след самия инцидент.

Притесни ме по-скоро реакцията на ръководните органи нарегионално ниво – както това, което направиха, така и това, което не направиха.

Първото и най-важно нещо за Началника в създалата се ситуация бе той да бъде информиран лично за случващото се. С други думи, сред напрежението на евакуацията, разполагането на пожарния екип и управлението на около 700 ученици в района на пожара, училищното ръководство трябваше да отдели време и внимание да го уведоми. Лично. За да знае. И защо? Началникът така и не дойде в училището в деня на пожара. Дойде началникът на пожарната. Дойде кметът. Но не и Началникът на РИО. До днес, една седмица след деня на пожара, Началникът все още не е намерил време и възможност да засвидетелства заинтересоваността си чрез посещение в училище. Все още не е дошъл нито един представител на РИО – дори колкото да попита как са нещата (или хората) след пожара.

Следващото по важност нещо за ръководните органи бе да се изиска провеждането на извънреден инструктаж за противопожарна безопасност на персонала и учениците. Инструктаж. След пожара. И защо? За да имаме документ, черно на бяло, че сме предприели съответните мерки (т.е. да отчетем дейност)? Лично аз бих сметнал за по-подходящо едно такова шоково събитие да бъде последвано от консултации с психолог за учениците. Или, ако предпочитате по-практични мерки, РИО да осигури учебни помещения в друга сграда в района, докато бъдат извършени ремонтните дейности на етажа, засегнат от пожара.

Тези сериозни разминавания в действията и бездействията на РИО ме водят към мисълта, че тяхната политика се ръководи от една-едничка цел. За съжаление, тази цел не поставя ученика като основна ценност в системата на образованието, а по-скоро се съдържа в максимата „Да си вържем гащите”. С други думи, „нека се подсигурим така, че винаги да можем да прехвърлим отговорността на другиго”. Защото, както знаем, с паднали гащи трудно се ходи.

По принцип, в тази максима няма нищо нередно. Приетснява ме само историческата й актуалност. Защото, докато ние си връзваме гащите (с канап, сезал или други подръчни средства), в други държави измислиха копчетата и ципа. Докато ние попълваме инструктажи и дневници само със син химикал, в други държави премахнаха хартиения документооборот. Докато ние изискваме минимум 18 ученици за създаването на отделна паралелка, в други държави максималният брой е 15, защото при повече образователният процес не е ефективен.

И защото докато ние имаме Началници, в другите държави има лидери. Началниците си връзват гащите. А лидерите действат.

Седмичен коментар - Что делать?

След последната проверка от експерти в училище се замислих какъв е смисълът на дейността на тази институция. Ако се съди по това, което експертите от РИО/МОМН проверяват – смисълът на образователната система е в изрядната документация. А именно – да се следва предварително написаната и одобрена учебна програма (без своеволни изменения или добавки); навсякъде, където е необходимо, да има съответните подписи и всички цифрички (оценки, отсъствия и т.н.) да са налице и в изрядност.

Заключението ми е тъжно – българското училище няма интерес да възпитава мислещи хора, нито да поощрява оригиналността и таланта на отделния ученик, нито дори да направи самия образователен процес малко по-интригуващ и ангажиращ вниманието на ученика. Защото тези неща нарушават реда, с който сме свикнали, и, което е още по-недопустимо, водят до затруднения в документацията. А тя, както вече установихме, е наша висша ценност.

Къде тогава е проблемът?

Проблемът не е у учениците. Приемаме ги като невъзпитани, безнадеждни и бездарни не защото им липсва морал, талант или амбиция, а защото учителите не могат да ги развият у тях. Дори и когато създават проблеми, учениците се съобразяват с изискванията, които налагат учителите.

Проблемът не е у учителите. Работата на учителя се оценява не по това, което той реално върши (или не) в класната стая, а по начина, по който води задължителната документация. Дори и когато искат да са оригинални и интересни, учителите се съобразяват с изискванията, които налагат административните служители в РИО и МОМН.

Проблемът не е у административните служители в РИО и МОМН. Те следят за правилното водене на документацията и издават предписания, защото, ако не го направят, наказаните ще бъдат те. Административните служители се съобразяват с изискванията, които налагат техните ръководители.

Проблемът е страхът. Страхът, който се налага като основно средство за управление в системата на образованието. Учениците се страхуват от учителите (– се страхуват от чиновниците – се страхуват от ръководителите – се страхуват от ...). Безбройните заповеди и наредби, безкрайната документация, всяко едно ново допълнително изискване – всичко това поражда страха и го поддържа непосредствено под повърхността на системата. Защото страхливият служител е послушен служител.

Страхът не образова; той вдоктринява. Образованието не се състои в това да прехвърлиш съдържанието от учебниците в главите на учениците, а да им дадеш възможност да се развиват.

Страхът не възпитава; той поляризира. Разделя ни на групи, ние-те, сякаш сме различни армии, борещи се за надмощие на бойното поле – учители срещу ученици срещу родители... А всъщност цялата образователна система – от министъра до последния ученик в най-малкото училище – трябва да се стреми към една и съща цел.

Страхът не създава; той разрушава. Защо, според вас, толкова млади хора не виждат бъдещето си тук?

Докато четяхте тези редове, колко пъти си зададохте въпроса: кой е виновен? Страхът не се премахва като сочим с пръст и търсим виновния. Единственият начин да го премахнем в системата е първо да го преборим в себе си. Аз не се страхувам да постъпвам правилно. А вие?