Истинският проблем в училище

15 септември е свещена дата за всеки, който иска да се изкаже по въпроса за българското образование. Спорът обикновено се върти около това кой е най-големият проблем и как да го решим. Тази година „дискусията“ относно проблемите в образованието започна още от края на м. август. Първо синдикатитеизтъкнаха проблема с дисциплината и ни обясниха, че ще го борят като върнат,пардон – въведат оценка „Поведение“. После си промениха мнението и най-големият проблем се оказа липсатана квалифицирани учители. Министър Танев също се включи активно като обеща да разтовари документацията и облекчи процеса на работа на учителите, а същевременно поведе лютабитка с „мъртвите души“. Повечето от нас пък все още се чудят дали открасивите млади жени стават добри учители. Макар и забавни, тези псевдо-новини не само не достигат до някакъв по-съществен анализ, но и отвличат вниманието на обществеността от истинския проблем на българското образование.

Истинският проблем е, че системата не работи и има нужда от цялостна промяна. По-лошото е, че идеи за промяна има, но те не могат да се осъществят, защото системата се управлява чрез страх. А когато една система се управлява чрез страх и възпитава страх, тя е всичко друго, но не и образователна.

Учениците учат чрез страх – страх от изпитване, страх от оценки, страх от наказания. Най-лошото е, че се учат на страх от различното – ако не възпроизведеш урока, а се опитваш да разсъждаваш по него, получаваш по-ниска оценка; ако се възпротивиш на явна несправедливост в училище, получаваш наказание. Резултатът от това е съвсем естествен – учениците имат все по-ниски резултати на стандартните тестове (PISA, ДЗИ, НВО), защото се страхуват да мислят. А ако един ученик не се страхува да изразява себе си, той (или тя) би могъл да намери своето място в училище.

Учителите също са управлявани чрез страх – страх от проверка, страх от крайни срокове, страх от задължителната училищна документация – защото всяко редче трябва да бъде попълнено в правилното квадратче. И защото училищната документация е по-важна от това, което реално се случва в класната стая и защото разпределението трябва да се следва плътно. А ако един учител има свобода на действие, той (или тя) би могъл да направи предмета интересен и то така, че на учениците всъщност да не им е скучно в класната стая.

Страхът на учителите се предава от директорите, които също работят в страх. Подобно на учителите, те също могат да бъдат проверени, протоколирани и наказани. Едно-единствено отклонение от нормативния канон е достатъчно. А ако един директор не живее в постоянен страх, той (или тя) би могъл да направи училището си привлекателно за нови учители по много по-ефективен начин от каквито и да е мерки на министерството.

Страхът вирее и, реално, води началото си от администрацията на МОН и многобройните РИО. Не мога да кажа каква е причината за това, защото виждам само симптомите – липсва желание за истинска реформа и всяка промяна, дори и най-малката, се осъществява срещу огромно съпротивление. В повечето случаи това, което ни се пробутва като „реформа“, всъщност е връщане към някаква мярка от близкото минало.

Системата отчаяно се нуждае от тотална реформа, за да може да изпълнява добре функциите си, а в същото време панически се страхува дори и от най-малката промяна. И докато този страх е основно средство, българското „образование“ ще бъде такова само на хартия. А как можем да променим това е въпрос на следваща статия.

Защо са ни?

Пиша този текст, не за да привлека внимание към обществен проблем, а като израз на безсилие – безсилен съм да накарам служителите в общината да си свършат работата. Служителите, които са поставени там от съветниците, които аз съм избирал. Служителите, които се изхранват с парите от данъците, които аз плащам. Служителите, които никой не избира, никой не контролира и никой (или поне аз) не може да накара да свършат нещо полезно.

Училището ни организира (за втора поредна година) турнир по дебати за ученици. Национален турнир. В който участват отбори от кажи-речи всички действащи училищни клубове в страната. Цялата организация на турнира – от регистрация и координация на отборите до настаняване и осигуряване на награди – се прави от двамата учители, които се занимаваме с тази дейност в училище. Правим това в свободното си време. Без допълнително възнаграждение. Без да хленчим и да се оплакваме колко ни е тежко.

Имахме глупостта да помолим Община Русе за съдействие. Искахме да покрием разходите за настаняване на гостуващите ученици и да им осигурим някакви (макар и дребни) награди. Мислехме, че след като организираме национален турнир на територията на Русе, по някакъв начин допринасяме за имиджа на града, и се надявахме на някаква подкрепа. Свързахме се с представители на Община Русе около месец преди миналогодишния турнир. Отказаха ни. Било твърде късно. За да получим финансова подкрепа от общината, трябва да се мине през сложна процедура (включително гласуване на Общински съвет).

Съобразихме се с бюрократичните особености. Придвижихме неодбходимата документация още през ноември, за да бъдем включени в дейностите, одобрени от общината. Надявахме се поне за тази година „подкрепата” на общината да е малко повече от благословия.

Още от м. март началникът на отдел „Образование” в общината, Сашо Щерев, започна да тръби на всеослушание как училището ни щяло да получи 1200лв. 1200лв., които са неодбходими, за да се покрият разходите за настаняване на участниците, и, с малко късмет, да им осигурим поне едно хранене за трите дни, през които ще работят без почивка. 1200лв., които най-вероятно са по-малко от месечната заплата на г-н Щерев. 1200лв., за които целият град научи, че вече са на практика дадени и изхарчени от училището.

До преди два дни, когато г-н Щерев най-спокойно обяви, че пари няма. И няма и да има. Да се оправяме сами.

Майната му. Ще се оправим. И миналата година се оправихме. Ще намерим начин да съберем необходимите средства. И ще проведем турнира на ниво. Както е редно. Цялата тази дандания обаче ме накара да се замисля: защо са ни хора като г-н Щерев?

Едно от задълженията на отдел „Образование” към общината е да организира младежки прояви по актуални теми. Само че турнирът не се организира от общината. Организират го двама учители. В случай, че се чудите дали тематиката е актуална - турнирът тази година се провежда под надслов „Българското образование – проблеми и перспективи”. (И това ако не е ирония...)

Друго от задълженията на отдел „Образование” е да съдейства за осъществяването на такива състезания. Явно обаче и това е много – общината не може да отдели никакви средства, за да подкрепи турнира. А и май изобщо не се интересува от такива дейности.

Трето задължение, макар и не фигуриращо в никакви документи, е моралната отговорност да се спазва дадената дума. Или, ако и това не е по силите на общината и г-н Щерев, поне да не се разпространява невярна и подвеждаща информация. За съжаление обаче отдел „Орбазование” не може да се справи дори и с това.

А мен ме е яд, защото съм безсилен. Безсилен съм, защото ме управляват Сашощеревци, които никой не е избирал – те се назначават с конкурси. Безсилен съм, защото Сашощеревците са вечни в администрацията – когато изтече мандатът им на една позиция, назначават ги на друга. Безсилен съм, защото Сашощеревците не правят нищо полезно и затриват с безхаберието си полезната работа на другите. Безсилен съм, защото в Русе и в България е пълно със Сашощеревци. И защо са ни?

Седмичен коментар - И пак за закона

Ако сте имали възможност да прегледате проекта за Закон за предучилищното и училищно образование, може да се зачудите какво толкова не ми харесва в него. Законът си е много хубав, ще кажете – интегрира съществуващи документи, внедрява нови идеи и изобщо е един много европейски закон. Можете дори да помислите, че имам личен проблем с този така хубав закон.

Проблемът с този законопроект е, че предлага готови решения, заимствани от други образователни системи. Разбира се, тези решения са ефективни в контекста, от който са извадени. Но българската образователна система има собствена специфика и, за да е ефективен един закон за образованието, трябва да се анализират съществуващите проблеми и реалните причини за тях.

И така, какви са проблемите? Според обосновката на проектозакона това са ниското качество на образованието, необходимостта да се развиват компетентности (а не само да се предават знания), нуждата от акцент върху личностното развитие на учениците, както и ясното обуславяне на техните права.

Всичките тези думи и фрази звучат много привлекателно, но всъщност казват много малко за реалното състояние на образователната система. Това са общи думи, които не посочват нищо конкретно. Съответно, мерките, предприети в тези насоки, няма и да разрешат никакви конкретни проблеми, а само ще създадат поле за изява на още празнословия и празнословници.

В системата има реални проблеми, които могат да бъдат разрешени с реални мерки. Ето тези, които, поне според мен, са най-важни заедно с някои възможни решения:

1.      В училищата липсва съвременна инфраструктура. Качественото образование изисква качествена материално-техническа база. Не може да обучите програмисти без съвременни компютри. Не може да възпитавате здрави и активни деца без игрища и спортни пособия. Не можете да образовате ученици без добре оборудвани и приветливи библиотеки. Реалният проблем е, че училищата не разполагат с достатъчно средства, за да осъвременят материалната си база.

Възможно решение: Както до долка ни е обяснявано, в бюджета няма допълнителни средства за образование. Тогава? Дайте възможност на училищата за набиране на допълнителни средства. В момента училищата не разполагат с интрумент за допълнително финансиране на по-мащабни проекти. Защо? Реалната финансова независимост е необходима за поддържане на съвремнни стандарти в която и да е сфера. Никой не може да предвиди какви ще са тенденциите след 5, 10 или 15 години. Затова училищата трябва да разполагат със свободен механизъм за набиране на средства и инвестирането им по усмотрение на самото училище. Централизираният вариант е въвеждане на местен данък „Образование”, приходите от който да се използват за подобряване на училищната инфраструктура. Либералният вариант е създаването на инвестиционен фонд за всяко училище, така че то да разполага с лихвените приходи по него.  Между тези два варианта има още много, стига някой да се реши на този „революционен” ход.

2.      Качеството на преподаване е ниско. Системата не привлича качествени кадри за учители. Талантливите млади хора, които търсят реализизация, бягат от образователната система като дявол от тамян. Ако българската образователна система бе футболен отбор, бих могъл да определя нейната кадрова политика като търсене на свободни агенти и застаряващи звезди с ниски изисквания.

Възможно решение: Добрите футболни отбори разчитат на добри трансфери. Великите футболни отбори купуват най-добрите футболисти и налагат качествени младежи, които в последствие също се превръщат в скъпо платени звезди. С други думи, за да привлечем качествени преподаватели, трябва да им осигурим привлекателни условия. А в тази насока дори не е необходимо тепърва да откриваме топлата вода – вече съществува работещ модел за подбор на кадри в системата на образованието. „Заедно в час” го прави вече няколко години и резултатите са впечатляващи. Защо просто не приложим техния опит?

3.      Учениците не получават достатъчно индивидуално внимание. За какво качество на образованието можем да говорим, ако си представим учител, който влиза два пъти седмично в клас от 30 ученици? Кога ще може учителят, дори и при най-добро желание, да обърне внимание на индивидуалните потребности на всеки един ученик? И какво да кажем за преподаването на предмети като чужди езици, при които всеки ученик трябва да има възможност да упражнява езика говоримо?

Възможно решение: Условията за сформиране на групи и паралелки трябва да се преструктурират изцяло, както и условията за тяхното финансиране. За да е възможен качествен образователен процес, максималният брой ученици в група или паралелка трябва да е 15 (в момента минималният е 18). А минималният трябва да спадне до 5. Така не само ще се създадат условия за развиване на индивидуалните потребности на всеки един ученик, но и предпочитанията им ще се отчитат много по-ефективно при сформиране на групи по избираемите предмети (СИП/ЗИП).

Разбира се, в образователната система има редица други проблеми, които също чакат да бъдат решени. Трите области, посочени по-горе, обаче са основополагащи – те не само предопределят качеството на образованието, но и лежат в основата на всички останали проблеми. Именно от тях трябва да тръгнем, ако наистина желаем да създадем качествена и съвременна образователна система, която помага на учениците да развият качествата си.

Седмичен коментар - Човешките същества в образованието

През миналата седмица един от учениците в класа ми претърпя сериозен инцидент. Тъй като инцидентът не е особено лицеприятен, няма да се впускам в подробни обяснения – достатъчно е, че в резултат на този инцидент се наложи ученикът да престои в болница, а след това да отсъства още около седмица, за да може да се възстанови от неприятната случка. А най-притеснителното е, че инцидентът се случи в ситуация, в която ученикът попада ежедневно.

Това ме накара да се замисля колко малко познаваме учениците и понякога изобщо не сме наясно какво се случва в живота им. И така в главата ми неволно започнаха да изскачат и други въпроси. Държа ли се правилно с учениците? При положение, че не знам на какво напрежение са подложени извън училище, разбирам ли правилно мотивацията им? Не очаквам ли твърде много от деца на 15-16-годишна възраст? Не ги ли съдя твърде строго като очаквам от тях поведение, на което дори и някои възрастни не са способни?

В този момент се проявява гласът на разума, който учтиво ми напомня, че в училище никой не се интересува от моята мотивация, от моите чувства, от моите мисли. Веднага се сещам за няколко на пръв поглед дребни неща, с които бих искал да се съобразяват хората на работното ми място (ученици, колеги учители и ръководство).

1.      Аз съм учител, защото така се налага. Съобразявам се с работен режим, върху който нямам (почти) никакъв контрол. Ако зависеше от мен, щях да започвам работа в 10 и да свършвам в ранния следобед.

2.      Като учител, обществото ми налага определена роля. Трябва да се съобразявам с изискванията и ограниченията й, без значение дали това ми харесва или не.

3.      Върша си работата според възможностите си. Има колеги, които са по-добри от мен, има и такива, които са по-слаби. Работя колкото мога и не смятам, че е справедливо от мен да се очакват чудеса.

4.      Като всеки нормален човек имам по-добри и по-лоши дни. Не съм длъжен да съм щастлив, усмихнат и спокоен през цялото време. Ако имам лош ден, нормално е да съм раздразнителен и намръщен. Тогава е по-добре да не ме закачате и да не ме занимавате с простотии.

5.      Понякога не си изключвам телефона в час. Преживейте го.

6.      Имам живот извън училище и понякога той е по-важен. Когато се случи нещо важно на мен или на някого от близките ми е нормално да закъснея малко за час или да не съм максимално концентриран.

7.      Понякога отсъствам от училище, защото се налага, и това не е краят на света.

8.      Не всичко, което се случва в и покрай училише, ми е интересно, и не съм длъжен да се включвам в каквото и да е.

9.      Голяма част от нещата, за които говори ръководството (на съвети, оперативки и т.н.), са ми скучни, безинтересни или не се отнасят до мен. Защо очаквате да слушам и да демонстрирам внимание?

10.  Не съм длъжен да оправдавам всяко свое действие – пред ръководството или пред когото и да било. Правя това, което смятам за правилно, поемам отговорност за действията си, но не смятам, че съм длъжен да се обяснявам, сякаш съм подсъдим на съдебен процес.

11.  Има и още, но смятам, че тези са най-важните за сега.

Както виждате, списъкът не е дълъг и се върти около една основна идея – като учител очаквам към мен да се отнасят с елементарното уважение, което е дължимо на всяко човешко същество.

А сега прочетете отново гореспоменатите ситуации, като замените думата „учител” с „ученик”. Защо ние, учителите, поставяме себе си в тези ситуации, а не можем да си представим ученика в тях?

Знам всички доводи – учениците и учителите имат различни задължения и отговорности; учителят е един, а учениците са 26 (27, 28, 29); учениците са все още деца и подлежат на образование и възпитание и така нататък, и така нататък...

На всички тези доводи мога да отговоря само с едно – ученикът, точно както и учителят, преди всичко друго е човешко същество. Не го забравяйте.

Седмичен коментар - За класното ръководство

Тъй като от тази година освен да преподавам, имам и удоволствието да съм класен ръководител (на 8-ми клас), замислих се каква всъщност е ролята на класния ръководител. Какви качества трябва да развива той – у учениците и у себе си? Макар и банален, този въпрос е важен за мен, тъй като (както предполагам и повечето колеги) аз държа да върша работата си на ниво. За мен е важно работата ми като класен ръководител да носи някаква конкретна полза – на учениците и на училището.

Първото и най-важно нещо за класния ръководител е да познава учениците си. Той трябва да следи представянето им в училище, да е в контакт с родителите им, да е наясно с извънкласните им изяви... Всичко това е пределно ясно.

Но защо трябва да прави това? Каква е основната цел/функция/задача на класния ръководител по отношение на поверения му клас?

Идея 1 – Да контролира поведението на учениците.

Съжалявам, че трябва да съм толкова директен, но това е пълна глупост. Контролира се стадо говеда. Или популацията на дивите зайци. В първия случай ви е необходим остен, а във втория – пушка за отсрелване на излишните. Всеки един ученик е човешко същество със собствена воля, която не се контролира от никого – класен ръководител, учител или родител – освен от самия ученик. Всеки ученик сам преценява как да се държи в определена ситуация. А в много случаи, когато се опитваме да контролираме поведението на учениците, предизвикваме реакция в пълна противоположност с онова, към което се стремим.

Идея 2 – Да управлява (ръководи) класа

Доброто ръководство изисква няколко предпоставки, основните от които са обща дейност и обща цел. Реално погледнато обаче, учениците от един клас нямат общи дейности, нито се стремят към една цел. Ученето е предимно индивидуален процес (като изключим малките групи ученици, които понякога се събират, за да учат заедно). При изпитване представянето също е строго индивидуално (отново с малко изключение – участието в колективни спортове в часовете по ФВС). Освен това, всеки ученик има собствени приоритети – докато едни се фокусират върху хуманитарните предмети, силата на други е в природоматематическите науки, а трети предпочитат да акцентират върху извънкласните форми. Дори и дипломирането, макар и привидно да изглежда така, не е обща цел. Някои ученици се стремят към завършване с отлична диплома, а за други самото дипломиране е успех. С други думи, учениците от един клас нямат обща дейност, нито обща цел – всеки от тях се развива в различна посока и се движи с различна скорост. А да очаквате класният ръководител да управлява тази съвкупност от разнородни елементи е все едно да искате пътният полицай да управлява участниците в уличното движение.

Идея 3 – Да изгради екип от класа

Изграждането на екип е трудоемка и висококвалифицирана дейност. Неслучайно има компании, които специализират именно в това – на тях се плаща, за да изграждат екипи. В бизнес средите добрите мениджъри отделят специално време и средства, за да обединят подчинените си в екип. А класният ръководител не разполага с никакви средства и само един – максимум два – учебни часа на седмица, за да изгради екип от хора, които дори нямат общи интереси и цели. Представете си футболен отбор без средства за трансфери или дори за заплати, който се събира да тренира веднъж седмично за 45 минути – какви очаквания бихте имали към такъв „отбор”?

Вместо заключение

Ако ролята на класния ръководител не е да контролира, ръководи или изгражда екип, какво тогава трябва да прави? Трябва да призная, че моята представа за класното ръководство е силно повлияна от образователните системи на Великобритания и САЩ. Вместо с класни ръководители, средните училища в тези държави разполагат със School Counselors – „училищни съветници”. Изпълняващите тази функция не ръководят, а съветват и насочват всеки ученик поотделно, съобразно неговите или нейните индивидуални нужди. Именно такава роля дава смисъл на класното ръководство – защото само по този начин се стимулира развитието на всеки един ученик в желаната от него насока. И именно затова е необходимо класният ръководител да познава добре учениците си.

А тогава, ще попитате, кой ще контролира и ръководи класа? Учениците от гимназиален етап могат сами да контролират действията си. Трябва само да им се гласува нужното доверие.

Седмичен коментар - Что делать?

След последната проверка от експерти в училище се замислих какъв е смисълът на дейността на тази институция. Ако се съди по това, което експертите от РИО/МОМН проверяват – смисълът на образователната система е в изрядната документация. А именно – да се следва предварително написаната и одобрена учебна програма (без своеволни изменения или добавки); навсякъде, където е необходимо, да има съответните подписи и всички цифрички (оценки, отсъствия и т.н.) да са налице и в изрядност.

Заключението ми е тъжно – българското училище няма интерес да възпитава мислещи хора, нито да поощрява оригиналността и таланта на отделния ученик, нито дори да направи самия образователен процес малко по-интригуващ и ангажиращ вниманието на ученика. Защото тези неща нарушават реда, с който сме свикнали, и, което е още по-недопустимо, водят до затруднения в документацията. А тя, както вече установихме, е наша висша ценност.

Къде тогава е проблемът?

Проблемът не е у учениците. Приемаме ги като невъзпитани, безнадеждни и бездарни не защото им липсва морал, талант или амбиция, а защото учителите не могат да ги развият у тях. Дори и когато създават проблеми, учениците се съобразяват с изискванията, които налагат учителите.

Проблемът не е у учителите. Работата на учителя се оценява не по това, което той реално върши (или не) в класната стая, а по начина, по който води задължителната документация. Дори и когато искат да са оригинални и интересни, учителите се съобразяват с изискванията, които налагат административните служители в РИО и МОМН.

Проблемът не е у административните служители в РИО и МОМН. Те следят за правилното водене на документацията и издават предписания, защото, ако не го направят, наказаните ще бъдат те. Административните служители се съобразяват с изискванията, които налагат техните ръководители.

Проблемът е страхът. Страхът, който се налага като основно средство за управление в системата на образованието. Учениците се страхуват от учителите (– се страхуват от чиновниците – се страхуват от ръководителите – се страхуват от ...). Безбройните заповеди и наредби, безкрайната документация, всяко едно ново допълнително изискване – всичко това поражда страха и го поддържа непосредствено под повърхността на системата. Защото страхливият служител е послушен служител.

Страхът не образова; той вдоктринява. Образованието не се състои в това да прехвърлиш съдържанието от учебниците в главите на учениците, а да им дадеш възможност да се развиват.

Страхът не възпитава; той поляризира. Разделя ни на групи, ние-те, сякаш сме различни армии, борещи се за надмощие на бойното поле – учители срещу ученици срещу родители... А всъщност цялата образователна система – от министъра до последния ученик в най-малкото училище – трябва да се стреми към една и съща цел.

Страхът не създава; той разрушава. Защо, според вас, толкова млади хора не виждат бъдещето си тук?

Докато четяхте тези редове, колко пъти си зададохте въпроса: кой е виновен? Страхът не се премахва като сочим с пръст и търсим виновния. Единственият начин да го премахнем в системата е първо да го преборим в себе си. Аз не се страхувам да постъпвам правилно. А вие?

Седмичен коментар - (Без)Мозъчни дейности

Ученическите олимпиади би трябвало да бъдат положително събитие – възможност за учениците да покажат своите талант и умения, да издигнат престижа на училището с успехите си, да се запознаят с други също така талантливи ученици. Накратко, тържество на мозъчната дейност.

Казвам „би трябвало”, защото практическият резултат е друг. Талантливите ученици във всяко училище са ограничен брой, а борбата за тях започва още от декември и е безмилостно жестока (както е казал поетът). Всеки учител държи отличникът на випуска да участва в олимпиадата именно по неговия предмет, защото само въпросният отличник може да се „представи достойно”. А отличниците, по природа възпитани и отговорни същества, обикновено се съгласяват с желанията на всичките си учители – било поради чувство на морален дълг, било поради други субективни съображения (от рода на „Ако искаш да имаш 6 по моя предмет ...”).

Какво се получава в крайна сметка? Ако имате щастието да сте родител на талантлив ученик, можете да проследите участието му/й в 3, 4 или повече олимпиади не само на общинско, но и на областно ниво. И не се притеснявайте – родното Министерство на образованието ще се погрижи това да се случи в максимално кратки срокове – вижте само графика за областните кръгове на олимпиадите:

час	23 февруари	24 февруари	25 февруари
09:00	немски език	английски език	математика
	испански/френски/италиански	руски език	философия
	математическа лингвистика
	химия
14:00	астрономия	физика	история
			биология

(*Това е само извадка. Пълния график можете давидите тук)

Така в рамките на 3 дни вашето дете може да се яви не на 1 или 2, а на цели 6 олимпиади. А тази година от грижовното министерство са се постарали участниците в олимпиадите да не изпуснат нищо от учебния процес – всички тези олимпиади ще се състоят в трите дни, определени за зимна ваканция. (За справка – календарът наваканциите)

С други думи, ние внимателно подбираме най-талантливите ученици, а след това ги натоварваме извънредно с допълнителен материал, стресираме ги с нереални очаквания за успех и ги потискаме ако, не дай си боже, не се справят „подобаващо”. И всичко това в дните, които сами сме им определили за почивка от редовното натоварване в училище.

А мозъчната дейност е по-натоварваща от физическата. Не само е задължително тези състезания да не се провеждат в малкото почивни дни за децата, но е необходимо участниците в тях да получат допълнителна почивка. Мозъкът, кактони казва Andy Puddicombe,  също има нужда от почивка – от 10 минути всеки ден, в които не го ангажираме с мисли. За да можем да го използваме отново и на следващия ден, без да си причиняваме невроза.

Разбира се, възможно е експертите от МОН да нямат нужда от такава почивка. Или пък при тях просто липсва органът, който да изпитва тази нужда.

Празник

Иде празник.
15-ти септември, началото на учебната година.
Защо пък да е празник, ще питат някои. Ами защото е, търпеливо им обяснявате вие. Според всички правила на празниците.
Тържества? Има.
Речи? И още как.
Цветя? Навсякъде.
Манифестации? Е, вече не живеем в тези времена.
Пък и кое училище ще започне с редовни класове още от първия ден? Да не са луди?!
Странно е, продължават да се съмняват тия някои. Никой не празнува началото на фискалната година, запъват се те, защо учебната да е по-различна?
Ми празнува им се на хората. А щом народният дух е в настроение за празник, редно е да има и поздрави и пожелания.
И тъй, ето моите пожелания за новата учебна година:

Учители: Пробвайте!

Знам, че работата е изтощителна. Познато ми е и чувството никой да не оценява това, което правиш. И, да, заплатата не струва – знам го от опит. Въпреки всичко това, българските деца са свежи, оригинални, интелигентни и невероятно талантливи. Трябва само да ги заинтригувате. Направете предмета си интересен за тях. Изпробвайте нови начини да предадете материала си, включете учениците в уроците, дайте им възможност да покажат какво знаят и умеят, вместо да подчертавате слабите им места. Направете нещо ново и различно и те ще ви покажат, че си струва да бъдеш учител.

Родители: Питайте!

Знам, че работата е изтощителна. Познато ми е и чувството никой да не оценява това, което правиш. И, да, трудно е, прибирайки се вкъщи след 8, 10 или 12 часа на работа, да си пълен с енергия и ентусиазъм. Въпреки всичко това, вашите деца са свежи, оригинални, интелигентни и невероятно талантливи. Трябва само да проявите интерес. Питайте ги как е минал денят им. Изслушайте ги. Чуйте това, което ви казват. Покажете им, че има смисъл в това, с което се занимават в училище, помагайте им, когато срещат трудности, и им покажете, че те самите са важни за вас. Така и вие ще бъдете важни за тях, когато остареете.

Ученици: Дайте шанс!

Вие сте свежи, оригинални, интелигентни и невероятно талантливи. Дори когато на нас, възрастните, ние е трудно да видим това. Затова мога само да ви помоля: бъдете търпеливи. Дайте шанс на учителите си да ви заинтригуват с предмета си, дори ако е скучен. Дайте шанс на родителите си да ви помагат, дори ако нямате нужда. А ако някой се обърне към вас с фразата „нищо няма да излезе от теб”, това просто значи: вече не разбирам младите хора и не мога да намеря подходящ начин да общувам с тях. Именно тези възрастни имат най-голяма нужда от вашето търпение.

И все пак

Вместо на 15-ти септември, тази година аз ще празнувам на 17-ти. С Вярата и Надеждата, че след 10-15 години и нашите държавници ще са свежи, оригинални, интелигентни и невероятно талантливи.