Седмичен коментар - (Без)Мозъчни дейности

Ученическите олимпиади би трябвало да бъдат положително събитие – възможност за учениците да покажат своите талант и умения, да издигнат престижа на училището с успехите си, да се запознаят с други също така талантливи ученици. Накратко, тържество на мозъчната дейност.

Казвам „би трябвало”, защото практическият резултат е друг. Талантливите ученици във всяко училище са ограничен брой, а борбата за тях започва още от декември и е безмилостно жестока (както е казал поетът). Всеки учител държи отличникът на випуска да участва в олимпиадата именно по неговия предмет, защото само въпросният отличник може да се „представи достойно”. А отличниците, по природа възпитани и отговорни същества, обикновено се съгласяват с желанията на всичките си учители – било поради чувство на морален дълг, било поради други субективни съображения (от рода на „Ако искаш да имаш 6 по моя предмет ...”).

Какво се получава в крайна сметка? Ако имате щастието да сте родител на талантлив ученик, можете да проследите участието му/й в 3, 4 или повече олимпиади не само на общинско, но и на областно ниво. И не се притеснявайте – родното Министерство на образованието ще се погрижи това да се случи в максимално кратки срокове – вижте само графика за областните кръгове на олимпиадите:

час	23 февруари	24 февруари	25 февруари
09:00	немски език	английски език	математика
	испански/френски/италиански	руски език	философия
	математическа лингвистика
	химия
14:00	астрономия	физика	история
			биология

(*Това е само извадка. Пълния график можете давидите тук)

Така в рамките на 3 дни вашето дете може да се яви не на 1 или 2, а на цели 6 олимпиади. А тази година от грижовното министерство са се постарали участниците в олимпиадите да не изпуснат нищо от учебния процес – всички тези олимпиади ще се състоят в трите дни, определени за зимна ваканция. (За справка – календарът наваканциите)

С други думи, ние внимателно подбираме най-талантливите ученици, а след това ги натоварваме извънредно с допълнителен материал, стресираме ги с нереални очаквания за успех и ги потискаме ако, не дай си боже, не се справят „подобаващо”. И всичко това в дните, които сами сме им определили за почивка от редовното натоварване в училище.

А мозъчната дейност е по-натоварваща от физическата. Не само е задължително тези състезания да не се провеждат в малкото почивни дни за децата, но е необходимо участниците в тях да получат допълнителна почивка. Мозъкът, кактони казва Andy Puddicombe,  също има нужда от почивка – от 10 минути всеки ден, в които не го ангажираме с мисли. За да можем да го използваме отново и на следващия ден, без да си причиняваме невроза.

Разбира се, възможно е експертите от МОН да нямат нужда от такава почивка. Или пък при тях просто липсва органът, който да изпитва тази нужда.

Защо празнувам 24-ти май

Светъл, изконен, символ на традиционните български ценности и родолюбие – това не са думи, с които свързвам 24-ти май. Не ме разбирайте погрешно – причината не е в това, че не смятам празника за важен. Просто при нас всеки национален празник се отбелязва с абстрактни, помпозни, кухи фрази, които не значат нищо и които по никакъв начин не доближават празника до хората, нито пък му придават някакъв съвременен смисъл. Да не говорим за значението на 24-ти май за младите – какво може да значи за тях „светъл”? И има ли изобщо „тъмен” празник?

По принцип от мен не блика обилен патриотизъм и едва ли бих седнал да обяснявам защо и как трябва да отбелязваме 3-ти март или 22-ри септември. 24-ти май обаче е различен. 24-ти май е актуален. И ще го празнувам като съвременен празник.

Ето защо:

1.      Защото, колкото и странно да звучи, има добри учители. Има учители, които работят за учениците и които вдъхновяват хората около себе си.

2.      Защото ще подаря цвете. На учителите. За това, което са направили за мен. За това, което правят всеки ден.

3.      Защото на 24-ти май, поне за един ден, ще похвалим добрите ученици. Нищо, че през останалата част от година им вменяваме как не стават за нищо.

4.      Защото учениците заслужават да бъдат хвалени.

5.      Защото в този ден ще им подарим книги. От хартия.

6.      Защото 24-ти май е празник и без „помощта” на фейсбук. И няма да го ползвам като евтин повод за „остроумен” статус или коментар.

7.      Защото е през пролетта. А пролетта вдъхва надежда.

8.      Защото моята азбука започва с „ален” и „багра”, а не с Алисия и Бойко.

9.      Защото съм грамотен и това ми харесва.

10.  Защото има и други грамотни българи, които заслужават поне един ден в годината да виждат смисъла от това.

11.  Защото имам право да се възмущавам от „Магазина няма да работи”.

12.  Имам право да се възмущавам и когато чуя „училищà”, и то от телевизионни водещи.

13.  Защото имам български речник и не ме е страх да го използвам.

14.  Защото обичам, когато други общуват с мен на правилен български.

15.  Защото грамотността е избор. Аз правя своя избор всеки ден.

16.  Защото „човекът, който не чете добри книги, няма предимство пред човека, който не може да ги чете”.

17.  Защото и Кирил, и Методий са били образовани. И интелигентни. И това не им е попречило.

18.  Защото Кирил и Методий са духовни лица и, без дори да го съзнаваме, в този ден отбелязваме силата на вярата им. (Матей 17:20)

19.  Защото няма Синод на Кирил и Синод на Методий.

20.  Защото приемаме приноса на Кирил и Методий, въпреки че не са българи. И то – без да се налага да правим някого на сапун. Можело, значи.

21.  Защото този празник е единственият български символ, преминал през „фашизъм”, „комунизъм” и „демокрация”. Дори националният химн не може да се похвали с това.*

22.  А това постоянство ми дава надежда, че и в бъдеще празника ще го има и ще има и ние какво да празнуваме.

23.  Защото денят е посветен не на герои, умрели за България, а на хора, които са живяли за нея.

24.  И това ми дава вярата, че и аз мога да направя нещо смислено за страната си, без да се налага да умирам за нея.

 А какви са вашите причини?

*Проверете, ако не вярвате. 24-ти май се празнува официално още от 19-ти век, а светският празник е отделен от църковния през 1916г. Вижте от кога датират химнът, гербът или който и да е от другите национални празници.

Един прекрасен ден

“To [him] she is always the woman. I have seldom heard him mention her under any other name. In his eyes she eclipses and predominates the whole of her sex.”

A. Conan Doyle

Закъснявах. Проправях си път през неразчистения сняг и същевременно внимавах да не се пребия заради леда под него. Вървях по това, което през лятото минаваше за главна улица, а сега бе „проходимо при зимни; на неграмотните шофьори, които дори не се стараеха да спрат за пешеходец на условия”. Вървях и се ядосвах: на общината, която за поредна година не си беше свършила работата улицата; на наглия ми шеф, който ме беше повикал на работа в събота и заради когото сега закъснявах.

Добре поне, че имах среща с Нея. Тя беше единствената, която ме разбираше. С Нея можех да бъда себе си. Самото й присъствие ме изпълваше със спокойствие.

Кафенето беше отвратително. Беше пълно с цигарен дим, кишата от стъпките на посетителите се стелеше из цялото помещение, входната врата не се затваряше плътно, вятърът се разхождаше свободно между масите. Беше пълно и Тя беше седнала на маса до вратата.

Нямаше значение, че съм закъснял. Лошото време, мръсотията, грубите обноски на мрачните хора около нас – всичко това се превърна в избледнял и незначителен фон. Бях с Нея. Тя ме слушаше и се чувствах значим. Разказах й всичките си неволи – отвратителното време, досадните роднини, натоварващата работа...

Някой за пореден път отвори вратата на кафенето и отново се оказахме на течение. Почувствах хлад и се обърнах към нея, за да се уверя, че не й е студено. Едва сега забелязах, че ръката й, която държеше цигарата, трепереше. Не беше от студа.

Ръцете й трепереха само когато преживяваше шок.

Почувствах се глупаво. Попитах я. Тя разказа. В очите й пробляснаха сълзи. Преглътна ги. Беше прекалено силна, за да покаже каквато и да е слабост.

Почувствах се нищожен. В продължение на час я бях занимавал с глупости, а не се бях сетил поне да попитам как е. Не беше по силите ми да реша проблема, не бях в състояние да й помогна, не можех дори да я погледна в очите. Бях безпомощен. Незначителен. Жалък.

Искаше ми се поне да се почувства по-добре. Сетих се за някаква абсурдна случка. От преди години, когато с приятелите ми се правехме на идиоти. Започнах да разказвам. Говорех без да мисля. Дори не помня какво.

Стана нещо неочаквано. Виждах го за първи път от няколко седмици.

Тя се усмихна.

Слънцето се показа иззад облаците и озари малкото запушено кафене.