Истинският проблем в училище

15 септември е свещена дата за всеки, който иска да се изкаже по въпроса за българското образование. Спорът обикновено се върти около това кой е най-големият проблем и как да го решим. Тази година „дискусията“ относно проблемите в образованието започна още от края на м. август. Първо синдикатитеизтъкнаха проблема с дисциплината и ни обясниха, че ще го борят като върнат,пардон – въведат оценка „Поведение“. После си промениха мнението и най-големият проблем се оказа липсатана квалифицирани учители. Министър Танев също се включи активно като обеща да разтовари документацията и облекчи процеса на работа на учителите, а същевременно поведе лютабитка с „мъртвите души“. Повечето от нас пък все още се чудят дали открасивите млади жени стават добри учители. Макар и забавни, тези псевдо-новини не само не достигат до някакъв по-съществен анализ, но и отвличат вниманието на обществеността от истинския проблем на българското образование.

Истинският проблем е, че системата не работи и има нужда от цялостна промяна. По-лошото е, че идеи за промяна има, но те не могат да се осъществят, защото системата се управлява чрез страх. А когато една система се управлява чрез страх и възпитава страх, тя е всичко друго, но не и образователна.

Учениците учат чрез страх – страх от изпитване, страх от оценки, страх от наказания. Най-лошото е, че се учат на страх от различното – ако не възпроизведеш урока, а се опитваш да разсъждаваш по него, получаваш по-ниска оценка; ако се възпротивиш на явна несправедливост в училище, получаваш наказание. Резултатът от това е съвсем естествен – учениците имат все по-ниски резултати на стандартните тестове (PISA, ДЗИ, НВО), защото се страхуват да мислят. А ако един ученик не се страхува да изразява себе си, той (или тя) би могъл да намери своето място в училище.

Учителите също са управлявани чрез страх – страх от проверка, страх от крайни срокове, страх от задължителната училищна документация – защото всяко редче трябва да бъде попълнено в правилното квадратче. И защото училищната документация е по-важна от това, което реално се случва в класната стая и защото разпределението трябва да се следва плътно. А ако един учител има свобода на действие, той (или тя) би могъл да направи предмета интересен и то така, че на учениците всъщност да не им е скучно в класната стая.

Страхът на учителите се предава от директорите, които също работят в страх. Подобно на учителите, те също могат да бъдат проверени, протоколирани и наказани. Едно-единствено отклонение от нормативния канон е достатъчно. А ако един директор не живее в постоянен страх, той (или тя) би могъл да направи училището си привлекателно за нови учители по много по-ефективен начин от каквито и да е мерки на министерството.

Страхът вирее и, реално, води началото си от администрацията на МОН и многобройните РИО. Не мога да кажа каква е причината за това, защото виждам само симптомите – липсва желание за истинска реформа и всяка промяна, дори и най-малката, се осъществява срещу огромно съпротивление. В повечето случаи това, което ни се пробутва като „реформа“, всъщност е връщане към някаква мярка от близкото минало.

Системата отчаяно се нуждае от тотална реформа, за да може да изпълнява добре функциите си, а в същото време панически се страхува дори и от най-малката промяна. И докато този страх е основно средство, българското „образование“ ще бъде такова само на хартия. А как можем да променим това е въпрос на следваща статия.

По един учебник за всеки предмет?

Както може би сте разбрали, МОН планира изменение на Наредба 5, с което цели да въведе по 1 учебник за всеки предмет за учениците от 1-ви до 7-ми клас. (Текста на проекта за изменение можете да намерите тук: http://www.mon.bg/?go=page&pageId=381&subpageId=63) По-долу ви представям моето становище по въпроса:

Уважаема г-жо Клисарова,

Отчитам желанието Ви да подобрите системата на образованието, но предложеният проект за изменение и допълнение на Наредба № 5 няма да доведе до такова подобрение. В сегашния си вид предложените промени са немотивирани, неефективни и няма да повишат качеството на образование в страната.

       I.            Мотивация на проекта за изменение и допълнение на Наредба № 5

Въпреки широкия публичен отзвук, който получи това предложение, и въпреки личните ми усилия да намеря необходимата информация по въпроса, не можах да открия публикувана и публично достъпна мотивация за предложените промени. Тъй като не бих помислил, че Министерството на образованието и науката би предложило промяна, която ще засегне всички ученици от 1-ви до 7-ми клас в страната, без сериозна обосновка, базирана на анализ на реални данни, постарах се да потърся тази обосновка във Ваши изказвания по темата от последните два месеца. (С бележки в края на текста съм отбелязал от къде съм взел въпросната информация.) Предварително се извинявам, ако не съм интерпретирал правилно някое от изказванията Ви – ще се радвам да получа актуална информация за обосновката на проекта. Ето отбелязаните от Вас фактори:

1.      Новите учебници ще намалят тежестта на ученическите раници.[i]

Броят на учебниците, одобрени от МОН, не е свързан по никакъв начин с тежестта на ученическата раница. В крайна сметка, учениците не носят по 3 учебника за всеки предмет в раницата си. А освен новите учебници, Вие предлагате всеки от тях да е съпътстван от 2 вида помагала – това как би облекчило товара на децата?

2.      Ще се намалят парите, давани на частни издателства.[ii]

Не е ясно защо това е проблем – дали защото парите отиват в частни издателства, вместо в държавно, или защото се харчат твърде много пари?

Ако е първото, не смятам, че е редно държавата да има монопол над издаването на учебници. България вече мина през един такъв период и, след 45 години, се видя, че има и по-добри варианти.

Ако е второто, проблемът явно не е в броя учебници, а в лошо управление на средствата на ниво министерство. Дори и да бъдат спестени някакви средства, как ще бъдат ре-инвестирани в системата на образованието? Колко точно очаквате да спестите? Как ще бъдат пренасочени тези средства? Чрез какви механизми ще гарантирате, че средствата ще бъдат похарчени целево?

3.      Ще се облекчи адаптацията при прехвърляне на ученик в ново училище по време на учебната година.[iii]

Адаптацията в ново училище е актуален проблем, който по никакъв начин не е свързан с вида на учебника по даден предмет. При прехвърляне в ново училище ученикът попада в нова и коренно различна среда – той или тя трябва да свикне с нова физическа обстановка, да се интегрира в нова социална среда и да се адаптира към нови изисквания и очаквания на учителите. Как може единният учебник да гарантира, че ученикът няма да бъде отритнат от новите си съученици или че няма да получи по-ниска оценка, защото новият учител е много по-взискателен?

4.      Ще се гарантира качество на обучението в цялата страна.[iv]

Защо са ни?

Пиша този текст, не за да привлека внимание към обществен проблем, а като израз на безсилие – безсилен съм да накарам служителите в общината да си свършат работата. Служителите, които са поставени там от съветниците, които аз съм избирал. Служителите, които се изхранват с парите от данъците, които аз плащам. Служителите, които никой не избира, никой не контролира и никой (или поне аз) не може да накара да свършат нещо полезно.

Училището ни организира (за втора поредна година) турнир по дебати за ученици. Национален турнир. В който участват отбори от кажи-речи всички действащи училищни клубове в страната. Цялата организация на турнира – от регистрация и координация на отборите до настаняване и осигуряване на награди – се прави от двамата учители, които се занимаваме с тази дейност в училище. Правим това в свободното си време. Без допълнително възнаграждение. Без да хленчим и да се оплакваме колко ни е тежко.

Имахме глупостта да помолим Община Русе за съдействие. Искахме да покрием разходите за настаняване на гостуващите ученици и да им осигурим някакви (макар и дребни) награди. Мислехме, че след като организираме национален турнир на територията на Русе, по някакъв начин допринасяме за имиджа на града, и се надявахме на някаква подкрепа. Свързахме се с представители на Община Русе около месец преди миналогодишния турнир. Отказаха ни. Било твърде късно. За да получим финансова подкрепа от общината, трябва да се мине през сложна процедура (включително гласуване на Общински съвет).

Съобразихме се с бюрократичните особености. Придвижихме неодбходимата документация още през ноември, за да бъдем включени в дейностите, одобрени от общината. Надявахме се поне за тази година „подкрепата” на общината да е малко повече от благословия.

Още от м. март началникът на отдел „Образование” в общината, Сашо Щерев, започна да тръби на всеослушание как училището ни щяло да получи 1200лв. 1200лв., които са неодбходими, за да се покрият разходите за настаняване на участниците, и, с малко късмет, да им осигурим поне едно хранене за трите дни, през които ще работят без почивка. 1200лв., които най-вероятно са по-малко от месечната заплата на г-н Щерев. 1200лв., за които целият град научи, че вече са на практика дадени и изхарчени от училището.

До преди два дни, когато г-н Щерев най-спокойно обяви, че пари няма. И няма и да има. Да се оправяме сами.

Майната му. Ще се оправим. И миналата година се оправихме. Ще намерим начин да съберем необходимите средства. И ще проведем турнира на ниво. Както е редно. Цялата тази дандания обаче ме накара да се замисля: защо са ни хора като г-н Щерев?

Едно от задълженията на отдел „Образование” към общината е да организира младежки прояви по актуални теми. Само че турнирът не се организира от общината. Организират го двама учители. В случай, че се чудите дали тематиката е актуална - турнирът тази година се провежда под надслов „Българското образование – проблеми и перспективи”. (И това ако не е ирония...)

Друго от задълженията на отдел „Образование” е да съдейства за осъществяването на такива състезания. Явно обаче и това е много – общината не може да отдели никакви средства, за да подкрепи турнира. А и май изобщо не се интересува от такива дейности.

Трето задължение, макар и не фигуриращо в никакви документи, е моралната отговорност да се спазва дадената дума. Или, ако и това не е по силите на общината и г-н Щерев, поне да не се разпространява невярна и подвеждаща информация. За съжаление обаче отдел „Орбазование” не може да се справи дори и с това.

А мен ме е яд, защото съм безсилен. Безсилен съм, защото ме управляват Сашощеревци, които никой не е избирал – те се назначават с конкурси. Безсилен съм, защото Сашощеревците са вечни в администрацията – когато изтече мандатът им на една позиция, назначават ги на друга. Безсилен съм, защото Сашощеревците не правят нищо полезно и затриват с безхаберието си полезната работа на другите. Безсилен съм, защото в Русе и в България е пълно със Сашощеревци. И защо са ни?