Един прекрасен ден

“To [him] she is always the woman. I have seldom heard him mention her under any other name. In his eyes she eclipses and predominates the whole of her sex.”

A. Conan Doyle

Закъснявах. Проправях си път през неразчистения сняг и същевременно внимавах да не се пребия заради леда под него. Вървях по това, което през лятото минаваше за главна улица, а сега бе „проходимо при зимни; на неграмотните шофьори, които дори не се стараеха да спрат за пешеходец на условия”. Вървях и се ядосвах: на общината, която за поредна година не си беше свършила работата улицата; на наглия ми шеф, който ме беше повикал на работа в събота и заради когото сега закъснявах.

Добре поне, че имах среща с Нея. Тя беше единствената, която ме разбираше. С Нея можех да бъда себе си. Самото й присъствие ме изпълваше със спокойствие.

Кафенето беше отвратително. Беше пълно с цигарен дим, кишата от стъпките на посетителите се стелеше из цялото помещение, входната врата не се затваряше плътно, вятърът се разхождаше свободно между масите. Беше пълно и Тя беше седнала на маса до вратата.

Нямаше значение, че съм закъснял. Лошото време, мръсотията, грубите обноски на мрачните хора около нас – всичко това се превърна в избледнял и незначителен фон. Бях с Нея. Тя ме слушаше и се чувствах значим. Разказах й всичките си неволи – отвратителното време, досадните роднини, натоварващата работа...

Някой за пореден път отвори вратата на кафенето и отново се оказахме на течение. Почувствах хлад и се обърнах към нея, за да се уверя, че не й е студено. Едва сега забелязах, че ръката й, която държеше цигарата, трепереше. Не беше от студа.

Ръцете й трепереха само когато преживяваше шок.

Почувствах се глупаво. Попитах я. Тя разказа. В очите й пробляснаха сълзи. Преглътна ги. Беше прекалено силна, за да покаже каквато и да е слабост.

Почувствах се нищожен. В продължение на час я бях занимавал с глупости, а не се бях сетил поне да попитам как е. Не беше по силите ми да реша проблема, не бях в състояние да й помогна, не можех дори да я погледна в очите. Бях безпомощен. Незначителен. Жалък.

Искаше ми се поне да се почувства по-добре. Сетих се за някаква абсурдна случка. От преди години, когато с приятелите ми се правехме на идиоти. Започнах да разказвам. Говорех без да мисля. Дори не помня какво.

Стана нещо неочаквано. Виждах го за първи път от няколко седмици.

Тя се усмихна.

Слънцето се показа иззад облаците и озари малкото запушено кафене.

Реквием за една усмивка

Тя беше слънце. Огненият пламък бе вплетен в буйните й коси. Винаги бе в добро настроение, което никой и нищо не бе в състояние да помрачи. Дори когато не се усмихваше, лицето й се озаряваше от светлината, която носеше в себе си.

В училище винаги бе с униформа, но униформата винаги й стоеше някак различно. Носеше големи цветни обеци, които отразяваха сиянието на светлите й очи.

С ученето се справяше по усет. Запомняше всичко, което й се струваше интересно, а когато я изпитваха, с изненада откриваше, че то не е най-важното в урока. Виждаше решенията на задачите по математика, а не можеше да обясни как е стигнала до тях. Пишеше поезия, а й откриваха граматически грешки.

-----------------

Повдигнаха я като въпрос. Била проблемен ученик. Нямала представа от предмета им, а имала претенции за тройка. Не била внимавала в час. Живеела в друг свят. Тотално неориентирана. Имала била нужда от ред и дисциплина.

-----------------

Първо изчезна усмивката й.

Обеците носеше вече само в някои часове и ги сваляше за тези, в които трябваше да внимава.

Стараеше се да изпълнява точно поставените изисквания както правеха примерните ученици.

Мечтаеше по-малко, но слънцето все още се прокрадваше през някоя къдрица.

-----------------

Започна да носи униформата си като другите.

            Огънят изчезна от косите й.

Учеше и отговаряше по учебник.

            Престана да търси интересното.

Вече пишеше без граматически грешки.

            Вече не пишеше поезия.

Стана адекватна.

            Очите й престанаха да сияят.

Влезе в правия път.

            Изпрати доброто настроение в изгнание.

Ориентира се – лично и професионално.

            Светлината угасна.

Кандидатства, записа и завърши университет.

Стана учител.

Герои на нашето време

Когато Destructive Creation промениха облика на паметника на Съветската армия, те повдигнаха важен въпрос – кои са героите на нашето време? Макар и изключително оспорвана, тяхната творба не дава отговор на този въпрос – в крайна сметка, Роналд Макдоналд, Капитан Америка и Робин са точно толкова герои за съвременните българи, колкото и фигурите от самия паметник. Артистите обаче подчертаха един основен проблем – липсата на положителни и реални модели в света на българина.

Нуждата от герои

Имам щастието да предавам в добро училище на големи ученици (10-ти, 11-ти и 12-ти клас). Когато ги попитам какво искат да учат или работят след завършване, отговорът, който все по-често получавам, е нещо от типа: „Не знам точно, но искам да печеля достатъчно.” Или разновидността: „Нещо в чужбина, за да мога после да си намеря добре платена работа.” Казано иначе, все по-малко ученици проявяват по-задълбочен интерес към евентуалната си бъдеща професия. Ценностната система се е променила до такава степен, че периферното (заплащането за определена професия) измества централното (интересът и желанието да работиш именно това). А причината е очевидна – реалността в България просто не предлага положителни модели. Кой всъщност е нашият пример за подражание?

Бившите

За съжаление, примерите, които децата получават в училище, не могат да им помогнат в реалността. Действията, мотивите, а оттам и ценностите на баба Илийца, Македонски и Бойчо Огнянов просто не са приложими в дейвствителността. Това не означава, че изучаването на тези герои и съответните произведения е безсмислено. Но за да бъдат разбрани е необходима цялостна представа за историческата обстановка, която е породила нуждата от такива герои. Това е трудно постижимо за редица възрастни, а какво остава за 17-18-годишни деца. (Ако не сте съвсем убедени, помислете: колко от вас знаят какво е оригиналното заглавие на романа „Под игото” и защо Вазов го променя?) Тези герои трябва да се изучават на ниво, което позволява по-пълно разбиране. А учениците имат нужда от реални образи, които са близки до тях.

Героите на нашето време

Когато Apple оповести смъртта на Стив Джобс, посланието към медиите бе кратко, но болезнено ясно – „светът е неизмеримо по-добър благодарение на Стив” (“The world is immeasurably better because of Steve”). Стив Джобс е реален образ – от плът и кръв – който вярваше, че интересът и влечението трябва да определят избора на занимание или професия. Той наистина направи света по-добър, именно защото до последно се занимаваше с това, което му доставяше удоволствие.

Стив е един от героите на нашето време. Но не е единственият. Такива има и в България. Хора, които изпитват удоволствие от работата си. Хора, чиято любов и отдаденост към това, с което се занимават, правят България по-добро място, а нас – по-добри хора. Потърсете ги – те са сред самите нас.