Без цел и посока

15-ти септември е един от малкото положителни поводи за по-сериозен анализ на българското образование. Макар че образователната реформа вилнее вече втора година, бъдещето на българското училище далече не е розово. Причината не е в проблемите, които най-често изплуват в общественото пространство – липса на мотивирани учители, ранно отпадане от училище и т.н. Тези проблеми са симптоми на по-сериозен, изначален проблем, пред които ние всички си затваряме очите вече години наред.

Основният проблем на училищното образование днес е липсата на ясна, конкретна и измерима крайна цел. Основният „продукт“ на образователната система е ученикът, но ако зададете въпроса: „Как трябва да изглежда (или по-точно, какво умее да прави) един средностатистически български ученик, успешно завършил 12-ти клас?“, няма да получите смислен отговор. Ако скулптор започне да обработва къс мрамор без ясна идея какво иска да извае, резултатът ще е безформен камък. Ако инженер започне да изгражда машина без да знае какво иска да постигне, резултатът ще е купчина желязо. Българският учител влиза в класната стая без ясна идея как трябва да изглеждат учениците му в края на курса на обучение. Резултатът е все по-ниско качество на училищното образование. Всички останали големи проблеми в системата водят началото си именно от липсата на ясна цел. По-долу ще се спра на 4 от тях – слабата мотивация на учителите, слабата мотивация на учениците, зачестилите прояви на агресия и ранното отпадане от училище.

Тъй като конкретна крайна цел в образованието липсва, напредъкът на учениците също не може да бъде адекватно измерен. (В крайна сметка, напредък се измерва спрямо това, което следва да бъде постигнато.) Резултатът е липса на каквито и да е стимули за смислена работа с учениците. Учителите, които се стремят да са полезни за учениците си и да развиват уменията им, не могат по никакъв начин да докажат, че са свършили повече и по-добра работа от посредствените си колеги, просто защото това не е предвидено в системата. По същия начин от учителите не се търси отговорност за слаби резултати, защото системата не може да докаже дали те са следствие на пропуски на учителите или на липса на усърдие на учениците.  При положение, че отличната работа не се възнаграждава, а слабата не се санкционира, как може да говорим за мотивация на учителите? Докато в системата не се заложат ясни и конкретни цели, тя ще продължи да отблъсква добрите учители, без значение какви възнаграждения предлага.

Проблемът с крайната цел за учениците се свежда до един-единствен въпрос: „Защо трябва да ходя на училище?“ За съжаление, за огромното мнозинство отговорът на този въпрос се свежда до: „за да взема диплома“. Особено в гимназиален етап, повечето ученици не намират смисъл в образователния процес като такъв и ходят на училище по принуда („защото така трябва“). Проблемът е най-очевиден в 12-ти клас, когато учениците отсъстват масово по тривиални причини. И ако посещаването на шофьорски курсове е по-важно от посещаването на учебни часове в последната, най-важна година от обучението, колко смислено изобщо е българското училищно образование? Докато системата не представи ясна цел, която е смислена и за учениците, те ще продължават да спят в час и да планират как да избягат от следващия.

И ако се чудите защо учениците си крещят и се бият помежду си, както и защо случаите на агресия в училище зачестиха толкова, че вече почти не ни правят впечатление, замислете се над следното: как щяхте да реагирате, ако някои ви затвори в стая в продължение на 6 часа всеки ден, като ви забрани да говорите и да се движите, и през цялото време ви занимава с безсмислени за вас неща? Агресията в училище е резултат от комбинацията на принуда и безсилие – учениците са принудени да извършват задачи без ясна цел и посока, а в същото време са безсилни да променят тази среда. Психолозите не могат да разрешат този проблем, защото той е резултат от липсата на смислени преживявания в класната стая. А учителите не могат да се справят с него, докато липсват конкретни цели, които да придадат смисъл на тези преживявания.

И ако липсата на мотивация у учители и ученици звучи като второстепенен проблем на фона на всичко останало, от няколко години има ясен показател за необходимостта от коренна промяна в образованието – ранното отпадане на ученици. Учениците от начален и прогимназиален етап отпадат от училище по една основна причина – техните родители не виждат смисъл в образованието на децата си. Тези родители са преценили, че за техните деца е по-смислено да се включат в земеделската работа, да помагат в семейния бизнес или просто да си стоят вкъщи. И нито сновящите социални работници, нито командированите полицаи могат да разрешат този проблем – дори и да вкарат някое и друго дете в училище, те няма да направят образователния процес по-смислен. Системата може да залъже учениците с обещание за диплома, както и учителите с по-високи заплати, но не може да излъже родителите, че това, което се случва с децата им в училище, е смислено.

Макар и така начертаната картинка да изглежда доста мрачна, българското образование има реален шанс да осъществи смислена промяна. През последните години повечето развити страни предприеха преструктуриране на образователните си системи, за да отразят настъпващите промени през 21-ви век. Липсата на ясна и конкретна цел в българското образование е и възможност да се заложат нови, смислени цели, които не просто да задържат учениците в училище, но и да направят образованието ни конкурентноспособно на международно ниво. Най-лесно осъществимата възможност е да се въведе система, която измерва наученото на редовни интервали чрез различни форми на външно оценяване, макар че според съвременните разбирания тази форма далеч не е най-полезната за учениците. Друга възможност е училищното ни образование да подготвя учениците за реалната социално-икономическа, като е тясно свързано с бизнеса. Тази връзка обаче трябва да се приложи във всички училища (а не само в професионалните гимназии), като се предвиди средното образование да е достатъчно като квалификация за успешно професионално развитие, без нужда от висше. В идеалния вариант, системата може да се фокусира върху развиване на ключови умения, които да подготвят учениците за реалностите на 21-ви век. В съвременната среда знанията са лесно достъпни, а в същото време за професионален успех са необходими адаптивност, оригиналност, критическо мислене и др., като това не са просто „качества“, а реално измерими умения, които могат да се развиват в системата на образованието. Каквото и да е решението на държавно ниво, коренна промяна е необходима сега – трябва да се заложат смислени цели, за да може след 10 години ученици, учители и родители да виждат смисъл в българското образование.

Истинският проблем в училище

15 септември е свещена дата за всеки, който иска да се изкаже по въпроса за българското образование. Спорът обикновено се върти около това кой е най-големият проблем и как да го решим. Тази година „дискусията“ относно проблемите в образованието започна още от края на м. август. Първо синдикатитеизтъкнаха проблема с дисциплината и ни обясниха, че ще го борят като върнат,пардон – въведат оценка „Поведение“. После си промениха мнението и най-големият проблем се оказа липсатана квалифицирани учители. Министър Танев също се включи активно като обеща да разтовари документацията и облекчи процеса на работа на учителите, а същевременно поведе лютабитка с „мъртвите души“. Повечето от нас пък все още се чудят дали открасивите млади жени стават добри учители. Макар и забавни, тези псевдо-новини не само не достигат до някакъв по-съществен анализ, но и отвличат вниманието на обществеността от истинския проблем на българското образование.

Истинският проблем е, че системата не работи и има нужда от цялостна промяна. По-лошото е, че идеи за промяна има, но те не могат да се осъществят, защото системата се управлява чрез страх. А когато една система се управлява чрез страх и възпитава страх, тя е всичко друго, но не и образователна.

Учениците учат чрез страх – страх от изпитване, страх от оценки, страх от наказания. Най-лошото е, че се учат на страх от различното – ако не възпроизведеш урока, а се опитваш да разсъждаваш по него, получаваш по-ниска оценка; ако се възпротивиш на явна несправедливост в училище, получаваш наказание. Резултатът от това е съвсем естествен – учениците имат все по-ниски резултати на стандартните тестове (PISA, ДЗИ, НВО), защото се страхуват да мислят. А ако един ученик не се страхува да изразява себе си, той (или тя) би могъл да намери своето място в училище.

Учителите също са управлявани чрез страх – страх от проверка, страх от крайни срокове, страх от задължителната училищна документация – защото всяко редче трябва да бъде попълнено в правилното квадратче. И защото училищната документация е по-важна от това, което реално се случва в класната стая и защото разпределението трябва да се следва плътно. А ако един учител има свобода на действие, той (или тя) би могъл да направи предмета интересен и то така, че на учениците всъщност да не им е скучно в класната стая.

Страхът на учителите се предава от директорите, които също работят в страх. Подобно на учителите, те също могат да бъдат проверени, протоколирани и наказани. Едно-единствено отклонение от нормативния канон е достатъчно. А ако един директор не живее в постоянен страх, той (или тя) би могъл да направи училището си привлекателно за нови учители по много по-ефективен начин от каквито и да е мерки на министерството.

Страхът вирее и, реално, води началото си от администрацията на МОН и многобройните РИО. Не мога да кажа каква е причината за това, защото виждам само симптомите – липсва желание за истинска реформа и всяка промяна, дори и най-малката, се осъществява срещу огромно съпротивление. В повечето случаи това, което ни се пробутва като „реформа“, всъщност е връщане към някаква мярка от близкото минало.

Системата отчаяно се нуждае от тотална реформа, за да може да изпълнява добре функциите си, а в същото време панически се страхува дори и от най-малката промяна. И докато този страх е основно средство, българското „образование“ ще бъде такова само на хартия. А как можем да променим това е въпрос на следваща статия.

По един учебник за всеки предмет?

Както може би сте разбрали, МОН планира изменение на Наредба 5, с което цели да въведе по 1 учебник за всеки предмет за учениците от 1-ви до 7-ми клас. (Текста на проекта за изменение можете да намерите тук: http://www.mon.bg/?go=page&pageId=381&subpageId=63) По-долу ви представям моето становище по въпроса:

Уважаема г-жо Клисарова,

Отчитам желанието Ви да подобрите системата на образованието, но предложеният проект за изменение и допълнение на Наредба № 5 няма да доведе до такова подобрение. В сегашния си вид предложените промени са немотивирани, неефективни и няма да повишат качеството на образование в страната.

       I.            Мотивация на проекта за изменение и допълнение на Наредба № 5

Въпреки широкия публичен отзвук, който получи това предложение, и въпреки личните ми усилия да намеря необходимата информация по въпроса, не можах да открия публикувана и публично достъпна мотивация за предложените промени. Тъй като не бих помислил, че Министерството на образованието и науката би предложило промяна, която ще засегне всички ученици от 1-ви до 7-ми клас в страната, без сериозна обосновка, базирана на анализ на реални данни, постарах се да потърся тази обосновка във Ваши изказвания по темата от последните два месеца. (С бележки в края на текста съм отбелязал от къде съм взел въпросната информация.) Предварително се извинявам, ако не съм интерпретирал правилно някое от изказванията Ви – ще се радвам да получа актуална информация за обосновката на проекта. Ето отбелязаните от Вас фактори:

1.      Новите учебници ще намалят тежестта на ученическите раници.[i]

Броят на учебниците, одобрени от МОН, не е свързан по никакъв начин с тежестта на ученическата раница. В крайна сметка, учениците не носят по 3 учебника за всеки предмет в раницата си. А освен новите учебници, Вие предлагате всеки от тях да е съпътстван от 2 вида помагала – това как би облекчило товара на децата?

2.      Ще се намалят парите, давани на частни издателства.[ii]

Не е ясно защо това е проблем – дали защото парите отиват в частни издателства, вместо в държавно, или защото се харчат твърде много пари?

Ако е първото, не смятам, че е редно държавата да има монопол над издаването на учебници. България вече мина през един такъв период и, след 45 години, се видя, че има и по-добри варианти.

Ако е второто, проблемът явно не е в броя учебници, а в лошо управление на средствата на ниво министерство. Дори и да бъдат спестени някакви средства, как ще бъдат ре-инвестирани в системата на образованието? Колко точно очаквате да спестите? Как ще бъдат пренасочени тези средства? Чрез какви механизми ще гарантирате, че средствата ще бъдат похарчени целево?

3.      Ще се облекчи адаптацията при прехвърляне на ученик в ново училище по време на учебната година.[iii]

Адаптацията в ново училище е актуален проблем, който по никакъв начин не е свързан с вида на учебника по даден предмет. При прехвърляне в ново училище ученикът попада в нова и коренно различна среда – той или тя трябва да свикне с нова физическа обстановка, да се интегрира в нова социална среда и да се адаптира към нови изисквания и очаквания на учителите. Как може единният учебник да гарантира, че ученикът няма да бъде отритнат от новите си съученици или че няма да получи по-ниска оценка, защото новият учител е много по-взискателен?

4.      Ще се гарантира качество на обучението в цялата страна.[iv]