15 септември е свещена дата за всеки, който иска да се
изкаже по въпроса за българското образование. Спорът обикновено се върти около
това кой е най-големият проблем и как да го решим. Тази година „дискусията“ относно
проблемите в образованието започна още от края на м. август. Първо синдикатитеизтъкнаха проблема с дисциплината и ни обясниха, че ще го борят като върнат,пардон – въведат оценка „Поведение“. После си промениха мнението и
най-големият проблем се оказа липсатана квалифицирани учители. Министър Танев също се включи активно като обеща
да разтовари документацията и облекчи процеса на работа на учителите, а
същевременно поведе лютабитка с „мъртвите души“. Повечето от нас пък все още се чудят дали открасивите млади жени стават добри учители. Макар и забавни, тези
псевдо-новини не само не достигат до някакъв по-съществен анализ, но и отвличат
вниманието на обществеността от истинския проблем на българското образование.
Истинският проблем е, че системата не работи и има нужда
от цялостна промяна. По-лошото е, че идеи за промяна има, но те не могат да се
осъществят, защото системата се управлява чрез страх. А когато една система се
управлява чрез страх и възпитава страх, тя е всичко друго, но не и
образователна.
Учениците учат чрез страх – страх от изпитване, страх от
оценки, страх от наказания. Най-лошото е, че се учат на страх от различното –
ако не възпроизведеш урока, а се опитваш да разсъждаваш по него, получаваш
по-ниска оценка; ако се възпротивиш на явна несправедливост в училище,
получаваш наказание. Резултатът от това е съвсем естествен – учениците имат все
по-ниски резултати на стандартните тестове (PISA, ДЗИ, НВО), защото се страхуват да мислят. А ако един ученик
не се страхува да изразява себе си, той (или тя) би могъл да намери своето
място в училище.
Учителите също са управлявани чрез страх – страх от
проверка, страх от крайни срокове, страх от задължителната училищна
документация – защото всяко редче трябва да бъде попълнено в правилното
квадратче. И защото училищната документация е по-важна от това, което реално се
случва в класната стая и защото разпределението трябва да се следва плътно. А
ако един учител има свобода на действие, той (или тя) би могъл да направи
предмета интересен и то така, че на учениците всъщност да не им е скучно в
класната стая.
Страхът на учителите се предава от директорите, които
също работят в страх. Подобно на учителите, те също могат да бъдат проверени,
протоколирани и наказани. Едно-единствено отклонение от нормативния канон е
достатъчно. А ако един директор не живее в постоянен страх, той (или тя) би
могъл да направи училището си привлекателно за нови учители по много по-ефективен
начин от каквито и да е мерки на министерството.
Страхът вирее и, реално, води началото си от администрацията
на МОН и многобройните РИО. Не мога да кажа каква е причината за това, защото
виждам само симптомите – липсва желание за истинска реформа и всяка промяна,
дори и най-малката, се осъществява срещу огромно съпротивление. В повечето
случаи това, което ни се пробутва като „реформа“, всъщност е връщане към
някаква мярка от близкото минало.
Системата отчаяно се нуждае от тотална реформа, за да
може да изпълнява добре функциите си, а в същото време панически се страхува
дори и от най-малката промяна. И докато този страх е основно средство,
българското „образование“ ще бъде такова само на хартия. А как можем да
променим това е въпрос на следваща статия.