15-ти
септември е един от малкото положителни поводи за по-сериозен анализ на
българското образование. Макар че образователната реформа вилнее вече втора
година, бъдещето на българското училище далече не е розово. Причината не е в
проблемите, които най-често изплуват в общественото пространство – липса на
мотивирани учители, ранно отпадане от училище и т.н. Тези проблеми са симптоми
на по-сериозен, изначален проблем, пред които ние всички си затваряме очите
вече години наред.
Основният
проблем на училищното образование днес е липсата на ясна, конкретна и измерима
крайна цел. Основният „продукт“ на образователната система е ученикът, но ако
зададете въпроса: „Как трябва да изглежда (или по-точно, какво умее да прави)
един средностатистически български ученик, успешно завършил 12-ти клас?“, няма
да получите смислен отговор. Ако скулптор започне да обработва къс мрамор без
ясна идея какво иска да извае, резултатът ще е безформен камък. Ако инженер
започне да изгражда машина без да знае какво иска да постигне, резултатът ще е
купчина желязо. Българският учител влиза в класната стая без ясна идея как
трябва да изглеждат учениците му в края на курса на обучение. Резултатът е все
по-ниско качество на училищното образование. Всички останали големи проблеми в
системата водят началото си именно от липсата на ясна цел. По-долу ще се спра
на 4 от тях – слабата мотивация на учителите, слабата мотивация на учениците, зачестилите
прояви на агресия и ранното отпадане от училище.
Тъй
като конкретна крайна цел в образованието липсва, напредъкът на учениците също
не може да бъде адекватно измерен. (В крайна сметка, напредък се измерва спрямо
това, което следва да бъде постигнато.) Резултатът е липса на каквито и да е
стимули за смислена работа с учениците. Учителите, които се стремят да са
полезни за учениците си и да развиват уменията им, не могат по никакъв начин да
докажат, че са свършили повече и по-добра работа от посредствените си колеги,
просто защото това не е предвидено в системата. По същия начин от учителите не
се търси отговорност за слаби резултати, защото системата не може да докаже
дали те са следствие на пропуски на учителите или на липса на усърдие на
учениците. При положение, че отличната
работа не се възнаграждава, а слабата не се санкционира, как може да говорим за
мотивация на учителите? Докато в системата не се заложат ясни и конкретни цели,
тя ще продължи да отблъсква добрите учители, без значение какви възнаграждения
предлага.
Проблемът
с крайната цел за учениците се свежда до един-единствен въпрос: „Защо трябва да
ходя на училище?“ За съжаление, за огромното мнозинство отговорът на този
въпрос се свежда до: „за да взема диплома“. Особено в гимназиален етап,
повечето ученици не намират смисъл в образователния процес като такъв и ходят
на училище по принуда („защото така трябва“). Проблемът е най-очевиден в 12-ти
клас, когато учениците отсъстват масово по тривиални причини. И ако
посещаването на шофьорски курсове е по-важно от посещаването на учебни часове в
последната, най-важна година от обучението, колко смислено изобщо е българското
училищно образование? Докато системата не представи ясна цел, която е смислена
и за учениците, те ще продължават да спят в час и да планират как да избягат от
следващия.
И
ако се чудите защо учениците си крещят и се бият помежду си, както и защо
случаите на агресия в училище зачестиха толкова, че вече почти не ни правят
впечатление, замислете се над следното: как щяхте да реагирате, ако някои ви
затвори в стая в продължение на 6 часа всеки ден, като ви забрани да говорите и
да се движите, и през цялото време ви занимава с безсмислени за вас неща? Агресията
в училище е резултат от комбинацията на принуда и безсилие – учениците са
принудени да извършват задачи без ясна цел и посока, а в същото време са
безсилни да променят тази среда. Психолозите не могат да разрешат този проблем,
защото той е резултат от липсата на смислени преживявания в класната стая. А
учителите не могат да се справят с него, докато липсват конкретни цели, които
да придадат смисъл на тези преживявания.
И
ако липсата на мотивация у учители и ученици звучи като второстепенен проблем
на фона на всичко останало, от няколко години има ясен показател за
необходимостта от коренна промяна в образованието – ранното отпадане на
ученици. Учениците от начален и прогимназиален етап отпадат от училище по една
основна причина – техните родители не виждат смисъл в образованието на децата
си. Тези родители са преценили, че за техните деца е по-смислено да се включат
в земеделската работа, да помагат в семейния бизнес или просто да си стоят
вкъщи. И нито сновящите социални работници, нито командированите полицаи могат
да разрешат този проблем – дори и да вкарат някое и друго дете в училище, те
няма да направят образователния процес по-смислен. Системата може да залъже
учениците с обещание за диплома, както и учителите с по-високи заплати, но не
може да излъже родителите, че това, което се случва с децата им в училище, е
смислено.
Макар
и така начертаната картинка да изглежда доста мрачна, българското образование
има реален шанс да осъществи смислена промяна. През последните години повечето
развити страни предприеха преструктуриране на образователните си системи, за да
отразят настъпващите промени през 21-ви век. Липсата на ясна и конкретна цел в
българското образование е и възможност да се заложат нови, смислени цели, които
не просто да задържат учениците в училище, но и да направят образованието ни
конкурентноспособно на международно ниво. Най-лесно осъществимата възможност е
да се въведе система, която измерва наученото на редовни интервали чрез
различни форми на външно оценяване, макар че според съвременните разбирания тази
форма далеч не е най-полезната за учениците. Друга възможност е училищното ни
образование да подготвя учениците за реалната социално-икономическа, като е
тясно свързано с бизнеса. Тази връзка обаче трябва да се приложи във всички
училища (а не само в професионалните гимназии), като се предвиди средното
образование да е достатъчно като квалификация за успешно професионално развитие,
без нужда от висше. В идеалния вариант, системата може да се фокусира върху развиване
на ключови умения, които да подготвят учениците за реалностите на 21-ви век. В
съвременната среда знанията са лесно достъпни, а в същото време за
професионален успех са необходими адаптивност, оригиналност, критическо мислене
и др., като това не са просто „качества“, а реално измерими умения, които могат
да се развиват в системата на образованието. Каквото и да е решението на
държавно ниво, коренна промяна е необходима сега – трябва да се заложат
смислени цели, за да може след 10 години ученици, учители и родители да виждат
смисъл в българското образование.
