Седмичен коментар - Хаос и в закона

В следващите няколко коментара ще разгледам малко по-подробно проекта за Закон за предучилищното и училищното образование, който се обсъжда в парламента. Ако темата е от интерес за вас, пълния текст на проекто-закона можете да намерите тук, а аз самият ще се радвам да получа коментари по тази тема.

Като цяло, новият проект не само отменя стария закон, но и обединява няколко нормативни документа. Само по себе си, това е положителна характеристика, тъй като всички важни нормативни актове в областта на училищното образование са събрани на едно място – законът обединява и обновява два стари закона (за народната просвета и за степента на образование), както и няколко наредби (за оценяване, за употребата на българския книжовен език и др.).

С това обаче положителните характеристики на новия проект се изчерпват. Макар и плод на добри подбуди (както е обяснено в мотивацията за проекта в края на документа), един по-старателен прочит ясно показва, че

този закон е набързо скалъпен, изпълнен е с вътрешни противоречия, не е съобразен с реалното състояние на образователната система и не предоставя реални средства на образователните институции за да постигнат целите, посочени в него.

Набързо скалъпен

Съветвам ви да започнете да четете проекта отзад напред. Последната глава – „Очаквани резултати” – ще ви подскаже каква е реалната мотивация за този проект. Всички описани резултати са копирани фрази от административния жаргон на Европейския съюз. Написани са по такъв начин, сякаш с този закон ще кандидатстваме за финансиране по някоя европейска програма. Да не говорим за това, че само първите три от тези очаквани резултати съответстват на целите, поставени още в самото начало на документа. А за съжаление тези цели са доста смислени.

Казвам за съжаление, защото законът не е писан, за да изпълни поставените цели. Писан е отзад напред – на първо място са поставени очакваните резултати, а след това различните части от закона са лепвани там, където е нужно, за да се получи търсеният ефект. Крайният резултат е закон, който взаимства различни части от английската, американската, руската и досегашната българска система и ги „сглобява” в едно дисфункционално цяло. Същото ще получите, ако комбинирате плочка от скрабъл, карта от Монополи и парче от пъзел в игра на белот.

Изпълнен с вътрешни противоречия

Един от основните проблеми в образователната система в момента е слабата координация между училищата и министерството. От една страна, министерството не винаги комуникира ясно целите и задачите, които са приоритетни. От друга, случващото се по коридорите на училищата и в класните стаи е доста по-различно от представите на експертите в министерството за това. Бариерата не е непреодолима, но за целта е необходимо да се елиминират посредниците – регионалните инспекторати по образованието (РИО). Училищата могат сами да изпълняват тази функция, като във всяка община излъчат координационни съвети, съставени от представители на различните образователни институции. Така ще има пряка комуникация между министерство и училища, а и ще се освободят средства, които биха могли да бъдат използвани в помощ на самите ученици.

Вместо да опрости и улесни административния механизъм обаче, новият закон го усложнята още повече. Освен РИО (преименувани в регионални управления по образование), новият закон предвижда Национален инспекторат, както и създаването на Обществен съвет към всяко едно училище!!! Вместо да се намали, бюрокрацията се умножава по три. Да не говорим за това, че самият закон поставя тези три институции в конфликт – основна задача на всяка една от тях е да „упражнява контрол” върху дейността на училището. И какво ще се случи, ако Общественият съвет даде препоръка, която е в пълна противоположност с указание на РУО? Училището ще си направи харакири?[1]

Не е съобразен с реалното състояние на образователната система и не предоставя реални средства на образователните институции

Не ме разбирайте грешно. Идеята за Обществен съвет е добра, но изпълнението й (както е предвидено в закона) е просто безумно. Българското училище вече разполага с подобна гражданска институция – училищното настоятелство (което, междудругото, също е утвърдено в новия закон). Защо се добавя нова институция, която до голяма степен дублира функциите на вече съществуващата, вместо просто да се преструктурира настоятелството? Училищните настоятелства вече вкючват родителите като партньори в образователния процес; тези, които функционират реално, вече представят гражданска позиция, а всички са вече регистрирани като юридически лица. Защо трябва целият този процес да се повтаря и да се създава дублираща институция? Защото „така правят в Европа”? Всяко едно настоятелство може да бъде превърнато в Обществен съвет с минимални промени. Това обаче би създало опасен прецедент – в този случай бихме се съобразили с реалните фактори в системата. А за тях трудно можем да използваме европейския жаргон.

Същият този принцип за господство на европейския жаргон над практични и полезни мерки е определящ за целия документ. Ще се спра само на още един пример. Единият от основните принципи, изтъкнат в новия закон, е за автономия и самоуправление на образователните институции. С този закон в този му вид това е на практика неосъществимо. Вече споменахме наличието на три различни по насоченост контролиращи институции – за каква автономия може да се говори, ако едно училище подлежи на контрол от толкова места? По-големият проблем обаче е източникът на финансиране. РУО, както и Националният инспекторат, са държавни органи и получават финансирането си директно от държавния бюджет (както и РИО в момента). Държавата (чрез министерско постановление) също така определя сумата за издръжка на един ученик, според която се определя бюджетът на всяко училище. Училищата разполагат с „делегиран бюджет”, но това не значи, че имат свобода как да го използват. В повечето случаи, този бюджет е строго разпределен по пера и, за да си позволи някои по-сериозни подобрения на материалната база, например, училището трябва да спестява пари по това перо в рамките на няколко години.  Държавата обаче може да даде реална автономия на училищата, стига да реши. Трябва просто да даде възможност на училищата да разполагат с допълнителен доход – било чрез някаква дейност, свързана с училищата, било чрез символични местни такси. Докато нямат реална финансова независимост обаче училищата не могат да бъдат автономни.

В заключение

Макар че този текст е доста критичен, целта му не е да обвинява или търси отговорност. Българското образование има нужда от реформа и нов закон. Но тази реформа трябва да е последователна и съобразена с реалното състояние на системата – както с нейните недостатъци, така и с нейните плюсове. Затова е от изключителна важност да обърнем внимание и на най-малките подробности във всеки един проект за нов закон. Аз вярвам в бъдещето на българското образование. Но не вярвам, че този проект допринася за него.

---

[1] За да загине достойно.

Седмичен коментар - С мисъл за бъдещето

Не забравяйте образованието.

Във време на народно недоволство, повсеместни протести и смяна на властта, трябва да обърнем внимание на най-същественото. Макар че протестите са предизвикани от битови нужди, важно е тяхното послание. А то е кратко, точно и ясно: искаме по-добър живот.

Какво обаче може да ни донесе този по-добър живот? Къде е разковничето, което търсим повече от двадесет години? Смяната на едно рпавителство с друго със сигурност не е отговорът. В това поне сме се убедили. Премахването (или санкционирането, или национализацията) на някое от електроразпределителните дружества също не е отговор. В крайна сметка, ЧЕЗ не може да осигури храна, дрехи или медицински грижи за едно семейство. Можете да минете през целия списък с кризисни (и не до там кризисни) мерки и ще установите, че нито една от тях не може да разреши проблема изцяло. Едиснствените доказани средства за повишаване на стандарта на живот са натрупването и правилната употреба на а) знания и б) умения. С други думи, единствено образоваността може да осигури по-добър живот.

Не забравяйте образованието.

Към момента в България образоваността не се възприема като ценност. От една страна, вместо примери за българи, успели благодарение на знанията си, виждаме „успешни” българи, които разполагат с речниковия запас на четвъртокласник. Културата, която сами си налагаме, възпитава повече уважение към мускулатурата, отколкото към умствените ни способности. От друга страна, университетите бълват висшисти, половината от които се оказват „Калинки”. Зачестилият брой на тези „Калинки” е показателен за основния проблем – в България се цени документът за получено образование, а не разлните знания и умения на кандидата.

Не забравяйте образованието.

Тук някой може да възрази, че много от най-успелите хора в света нямат завършено висше образование – Бил Гейтс, Стив Джобс, Стивън Спилбърг (списъкът може да продължи до безкрай). Всеки един от тези хора обаче е посещавал университет и там е получил знания и умения, които са предопределили бъдещия му успех. Може би най-известен е случаят с курса по калиграфия, посещаван от Стив Джобс, благодарение на който, според самия Джобс, всички съвременни компютри имат красива типография. Именно предаването на такива знания и умения е ценноста, която ни убягва.

Не забравяйте образованието.

Защо да не забравяме образованието? Защото само то може да ни осигури образованост. Само то може да ни даде уменията и знанията, необходими не само за по-добро настояще, но и за по-добро бъдеще. Само една подредена, ефективна и ценена образователна система може да ни даде по-добрия живот, за който така отдавна копнеем.

В момента в парламента се обсъжда Законът за предучилищното и училищното образование. Ако се интересувате от собственото си бъдеще, поинтересувайте се от него. И споделете мнението си. Така, че да бъдете чути.

Седмичен коментар - Човешките същества в образованието

През миналата седмица един от учениците в класа ми претърпя сериозен инцидент. Тъй като инцидентът не е особено лицеприятен, няма да се впускам в подробни обяснения – достатъчно е, че в резултат на този инцидент се наложи ученикът да престои в болница, а след това да отсъства още около седмица, за да може да се възстанови от неприятната случка. А най-притеснителното е, че инцидентът се случи в ситуация, в която ученикът попада ежедневно.

Това ме накара да се замисля колко малко познаваме учениците и понякога изобщо не сме наясно какво се случва в живота им. И така в главата ми неволно започнаха да изскачат и други въпроси. Държа ли се правилно с учениците? При положение, че не знам на какво напрежение са подложени извън училище, разбирам ли правилно мотивацията им? Не очаквам ли твърде много от деца на 15-16-годишна възраст? Не ги ли съдя твърде строго като очаквам от тях поведение, на което дори и някои възрастни не са способни?

В този момент се проявява гласът на разума, който учтиво ми напомня, че в училище никой не се интересува от моята мотивация, от моите чувства, от моите мисли. Веднага се сещам за няколко на пръв поглед дребни неща, с които бих искал да се съобразяват хората на работното ми място (ученици, колеги учители и ръководство).

1.      Аз съм учител, защото така се налага. Съобразявам се с работен режим, върху който нямам (почти) никакъв контрол. Ако зависеше от мен, щях да започвам работа в 10 и да свършвам в ранния следобед.

2.      Като учител, обществото ми налага определена роля. Трябва да се съобразявам с изискванията и ограниченията й, без значение дали това ми харесва или не.

3.      Върша си работата според възможностите си. Има колеги, които са по-добри от мен, има и такива, които са по-слаби. Работя колкото мога и не смятам, че е справедливо от мен да се очакват чудеса.

4.      Като всеки нормален човек имам по-добри и по-лоши дни. Не съм длъжен да съм щастлив, усмихнат и спокоен през цялото време. Ако имам лош ден, нормално е да съм раздразнителен и намръщен. Тогава е по-добре да не ме закачате и да не ме занимавате с простотии.

5.      Понякога не си изключвам телефона в час. Преживейте го.

6.      Имам живот извън училище и понякога той е по-важен. Когато се случи нещо важно на мен или на някого от близките ми е нормално да закъснея малко за час или да не съм максимално концентриран.

7.      Понякога отсъствам от училище, защото се налага, и това не е краят на света.

8.      Не всичко, което се случва в и покрай училише, ми е интересно, и не съм длъжен да се включвам в каквото и да е.

9.      Голяма част от нещата, за които говори ръководството (на съвети, оперативки и т.н.), са ми скучни, безинтересни или не се отнасят до мен. Защо очаквате да слушам и да демонстрирам внимание?

10.  Не съм длъжен да оправдавам всяко свое действие – пред ръководството или пред когото и да било. Правя това, което смятам за правилно, поемам отговорност за действията си, но не смятам, че съм длъжен да се обяснявам, сякаш съм подсъдим на съдебен процес.

11.  Има и още, но смятам, че тези са най-важните за сега.

Както виждате, списъкът не е дълъг и се върти около една основна идея – като учител очаквам към мен да се отнасят с елементарното уважение, което е дължимо на всяко човешко същество.

А сега прочетете отново гореспоменатите ситуации, като замените думата „учител” с „ученик”. Защо ние, учителите, поставяме себе си в тези ситуации, а не можем да си представим ученика в тях?

Знам всички доводи – учениците и учителите имат различни задължения и отговорности; учителят е един, а учениците са 26 (27, 28, 29); учениците са все още деца и подлежат на образование и възпитание и така нататък, и така нататък...

На всички тези доводи мога да отговоря само с едно – ученикът, точно както и учителят, преди всичко друго е човешко същество. Не го забравяйте.

Седмичен коментар - За класното ръководство

Тъй като от тази година освен да преподавам, имам и удоволствието да съм класен ръководител (на 8-ми клас), замислих се каква всъщност е ролята на класния ръководител. Какви качества трябва да развива той – у учениците и у себе си? Макар и банален, този въпрос е важен за мен, тъй като (както предполагам и повечето колеги) аз държа да върша работата си на ниво. За мен е важно работата ми като класен ръководител да носи някаква конкретна полза – на учениците и на училището.

Първото и най-важно нещо за класния ръководител е да познава учениците си. Той трябва да следи представянето им в училище, да е в контакт с родителите им, да е наясно с извънкласните им изяви... Всичко това е пределно ясно.

Но защо трябва да прави това? Каква е основната цел/функция/задача на класния ръководител по отношение на поверения му клас?

Идея 1 – Да контролира поведението на учениците.

Съжалявам, че трябва да съм толкова директен, но това е пълна глупост. Контролира се стадо говеда. Или популацията на дивите зайци. В първия случай ви е необходим остен, а във втория – пушка за отсрелване на излишните. Всеки един ученик е човешко същество със собствена воля, която не се контролира от никого – класен ръководител, учител или родител – освен от самия ученик. Всеки ученик сам преценява как да се държи в определена ситуация. А в много случаи, когато се опитваме да контролираме поведението на учениците, предизвикваме реакция в пълна противоположност с онова, към което се стремим.

Идея 2 – Да управлява (ръководи) класа

Доброто ръководство изисква няколко предпоставки, основните от които са обща дейност и обща цел. Реално погледнато обаче, учениците от един клас нямат общи дейности, нито се стремят към една цел. Ученето е предимно индивидуален процес (като изключим малките групи ученици, които понякога се събират, за да учат заедно). При изпитване представянето също е строго индивидуално (отново с малко изключение – участието в колективни спортове в часовете по ФВС). Освен това, всеки ученик има собствени приоритети – докато едни се фокусират върху хуманитарните предмети, силата на други е в природоматематическите науки, а трети предпочитат да акцентират върху извънкласните форми. Дори и дипломирането, макар и привидно да изглежда така, не е обща цел. Някои ученици се стремят към завършване с отлична диплома, а за други самото дипломиране е успех. С други думи, учениците от един клас нямат обща дейност, нито обща цел – всеки от тях се развива в различна посока и се движи с различна скорост. А да очаквате класният ръководител да управлява тази съвкупност от разнородни елементи е все едно да искате пътният полицай да управлява участниците в уличното движение.

Идея 3 – Да изгради екип от класа

Изграждането на екип е трудоемка и висококвалифицирана дейност. Неслучайно има компании, които специализират именно в това – на тях се плаща, за да изграждат екипи. В бизнес средите добрите мениджъри отделят специално време и средства, за да обединят подчинените си в екип. А класният ръководител не разполага с никакви средства и само един – максимум два – учебни часа на седмица, за да изгради екип от хора, които дори нямат общи интереси и цели. Представете си футболен отбор без средства за трансфери или дори за заплати, който се събира да тренира веднъж седмично за 45 минути – какви очаквания бихте имали към такъв „отбор”?

Вместо заключение

Ако ролята на класния ръководител не е да контролира, ръководи или изгражда екип, какво тогава трябва да прави? Трябва да призная, че моята представа за класното ръководство е силно повлияна от образователните системи на Великобритания и САЩ. Вместо с класни ръководители, средните училища в тези държави разполагат със School Counselors – „училищни съветници”. Изпълняващите тази функция не ръководят, а съветват и насочват всеки ученик поотделно, съобразно неговите или нейните индивидуални нужди. Именно такава роля дава смисъл на класното ръководство – защото само по този начин се стимулира развитието на всеки един ученик в желаната от него насока. И именно затова е необходимо класният ръководител да познава добре учениците си.

А тогава, ще попитате, кой ще контролира и ръководи класа? Учениците от гимназиален етап могат сами да контролират действията си. Трябва само да им се гласува нужното доверие.