Защо са ни?

Пиша този текст, не за да привлека внимание към обществен проблем, а като израз на безсилие – безсилен съм да накарам служителите в общината да си свършат работата. Служителите, които са поставени там от съветниците, които аз съм избирал. Служителите, които се изхранват с парите от данъците, които аз плащам. Служителите, които никой не избира, никой не контролира и никой (или поне аз) не може да накара да свършат нещо полезно.

Училището ни организира (за втора поредна година) турнир по дебати за ученици. Национален турнир. В който участват отбори от кажи-речи всички действащи училищни клубове в страната. Цялата организация на турнира – от регистрация и координация на отборите до настаняване и осигуряване на награди – се прави от двамата учители, които се занимаваме с тази дейност в училище. Правим това в свободното си време. Без допълнително възнаграждение. Без да хленчим и да се оплакваме колко ни е тежко.

Имахме глупостта да помолим Община Русе за съдействие. Искахме да покрием разходите за настаняване на гостуващите ученици и да им осигурим някакви (макар и дребни) награди. Мислехме, че след като организираме национален турнир на територията на Русе, по някакъв начин допринасяме за имиджа на града, и се надявахме на някаква подкрепа. Свързахме се с представители на Община Русе около месец преди миналогодишния турнир. Отказаха ни. Било твърде късно. За да получим финансова подкрепа от общината, трябва да се мине през сложна процедура (включително гласуване на Общински съвет).

Съобразихме се с бюрократичните особености. Придвижихме неодбходимата документация още през ноември, за да бъдем включени в дейностите, одобрени от общината. Надявахме се поне за тази година „подкрепата” на общината да е малко повече от благословия.

Още от м. март началникът на отдел „Образование” в общината, Сашо Щерев, започна да тръби на всеослушание как училището ни щяло да получи 1200лв. 1200лв., които са неодбходими, за да се покрият разходите за настаняване на участниците, и, с малко късмет, да им осигурим поне едно хранене за трите дни, през които ще работят без почивка. 1200лв., които най-вероятно са по-малко от месечната заплата на г-н Щерев. 1200лв., за които целият град научи, че вече са на практика дадени и изхарчени от училището.

До преди два дни, когато г-н Щерев най-спокойно обяви, че пари няма. И няма и да има. Да се оправяме сами.

Майната му. Ще се оправим. И миналата година се оправихме. Ще намерим начин да съберем необходимите средства. И ще проведем турнира на ниво. Както е редно. Цялата тази дандания обаче ме накара да се замисля: защо са ни хора като г-н Щерев?

Едно от задълженията на отдел „Образование” към общината е да организира младежки прояви по актуални теми. Само че турнирът не се организира от общината. Организират го двама учители. В случай, че се чудите дали тематиката е актуална - турнирът тази година се провежда под надслов „Българското образование – проблеми и перспективи”. (И това ако не е ирония...)

Друго от задълженията на отдел „Образование” е да съдейства за осъществяването на такива състезания. Явно обаче и това е много – общината не може да отдели никакви средства, за да подкрепи турнира. А и май изобщо не се интересува от такива дейности.

Трето задължение, макар и не фигуриращо в никакви документи, е моралната отговорност да се спазва дадената дума. Или, ако и това не е по силите на общината и г-н Щерев, поне да не се разпространява невярна и подвеждаща информация. За съжаление обаче отдел „Орбазование” не може да се справи дори и с това.

А мен ме е яд, защото съм безсилен. Безсилен съм, защото ме управляват Сашощеревци, които никой не е избирал – те се назначават с конкурси. Безсилен съм, защото Сашощеревците са вечни в администрацията – когато изтече мандатът им на една позиция, назначават ги на друга. Безсилен съм, защото Сашощеревците не правят нищо полезно и затриват с безхаберието си полезната работа на другите. Безсилен съм, защото в Русе и в България е пълно със Сашощеревци. И защо са ни?

Седмичен коментар - Нова надежда

Надеждите, които се възлагат на новото правителство, в това число и на новия министър на образованието проф. Николай Милошев, са изключително високи. От една страна отчитаме, че два месеца е твърде кратък период за каквито и да било по-сериозни промени; от друга, държим на незабавна и коренна промяна, която като по чудо да трансформира България в успешно и щастливо общество.

За да се реформира образованието обаче не е достатъчно да се предприемат мерки в една или друга насока. Проблемът е, че цялата система е идейно остаряла и не е адекватна за съвременните условия. За да има някакъв смисъл реформата в образованието, трябва да се промени начинът на мислене на участниците в системата. Самата образователна система трябва да се либерализира и акцентът да се измести от изрядността на документацията върху реалното качество на преподаване в класната стая.

„Моля да осигурите участие на представители от повереното Ви училище.” Това не е извадка от партийно събрание преди 1989г., а обръщение от регионален инспекторат по образованието към директор на училище. Това изречение съдържа идеологията на образователната система в момента. Въпреки присъствието на думичка за учтивост, това не е молба, а нареждане. И това нареждане се отнася за допълнителна дейност, която не влиза в задължителната програма (семинар, квалификация, конкурс, лекция – каквото си изберете). Може да се отнася както за ученици, така и за учители.  Разбира се, никой не ви задължава изрично да спазите нареждането. Но ако не го сторите, трябва да понесете съответните последствия (които, в общия случай, няма да са от най-приятните).

Този начин на мислене е обсебил цялата система. Инспекторатите карат учителите да посещават безсмислени обучения. Учителите карат учениците да участват в безсмислени състезания.  Защото, съгласете се, ако продуктът беше качествен, нямаше да се налага да се задължава присъствие.  Качественото се търси. Посредственото задължава.

Какво се получава всъщност? Учениците не роптаят против принудителните изяви, защото не искат да си навличат неприятности. Те обаче спират да проявяват реален интерес още след втората безсмислена проява, в която са задължени да участват. Така те свикват да асоциират обучението и инициативите, свързани с него, с принуда и с ниско качество.  А ценностите, които възпитаваме по този начин, са повърхностно послушание и вътрешно безразличие.

Промените трябва да тръгнат от държавните образователни изисквания. И без това задължителният материал е толкова много, че учителите не успяват да предадат всичко необходимо и в края на годината се опитват да сбутат десет урока в рамките на три учебни часа. Образователната рамка трябва да се либерализира – тя трябва да маркира няколко най-важни елементи, които са абсолютно задължителни. А за всичко останало трябва да има свобода на избор от страна на преподавателя. Нека учителят разполага с 20 теми, от които трябва да предаде 10 по своя преценка. Нека учителят може да избере това, което на него му се струва важно, интересно или полезно. Така ще се облекчи напрежението от задължителното и ще се създаде интерес към учебния процес. Ако учителят има възможност да отдели повече време на нещо, което му е интересно, има по-голяма вероятност да е итнересен и на учениците.

Вярно е – учителите не са клоуни. Задачата на учителя не е да забавлява. Но наистина ли си мислите, че зазубрените уроци са „знание”?  Единственото сигурно знание е това, до което ученикът е достигнал сам – посредством опит или разсъждение. А за да опита или разсъждава, трябва първо да прояви интерес.

За да има резултат от тази либерализация обаче, основният акцент в системата трябва да се измести от изрядност на документацията (какъвто е в момента) към реалното качество на преподаване в класната стая. Акцентът върху документацията се получава по простата причина, че инспекторите, които проверяват дейността на учителите и училищата, са администратори. Макар че имат опит като учители, те не са част от действащата образователна система – те не изнасят учебни занятия и нямат никакъв реален допир с учениците. Затова те не могат да защитават интересите на училищата. Те могат да защитават само интересите на бюрокрацията. И се получава така, че документацията е по-важна от реалното състояние на учениците.

Не ме разбирайте грешно – проблемът не е в самите инспектори. Те просто вършат това, което системата изисква от тях. За да има реална полза от тяхното съществуване, инспекторите трябва да са действащи преподаватели. Само така ще могат да отчитат особеностите на работата с ученици. А в работата си като инспектори, те трябва да влизат в класните стаи редовно и да следят за качеството на преподаване, а не за качеството на документацията.

Технологичните мерки, необходими за тези промени, не са толкова трудни. Това, което е наистина необходимо, е воля за промяна. Защото начинът на мислене се променя най-трудно. От друга страна обаче много млади хора вече имат подходящата нагласа – защо просто не използваме това, което имаме?

Седмичен коментар - И пак за закона

Ако сте имали възможност да прегледате проекта за Закон за предучилищното и училищно образование, може да се зачудите какво толкова не ми харесва в него. Законът си е много хубав, ще кажете – интегрира съществуващи документи, внедрява нови идеи и изобщо е един много европейски закон. Можете дори да помислите, че имам личен проблем с този така хубав закон.

Проблемът с този законопроект е, че предлага готови решения, заимствани от други образователни системи. Разбира се, тези решения са ефективни в контекста, от който са извадени. Но българската образователна система има собствена специфика и, за да е ефективен един закон за образованието, трябва да се анализират съществуващите проблеми и реалните причини за тях.

И така, какви са проблемите? Според обосновката на проектозакона това са ниското качество на образованието, необходимостта да се развиват компетентности (а не само да се предават знания), нуждата от акцент върху личностното развитие на учениците, както и ясното обуславяне на техните права.

Всичките тези думи и фрази звучат много привлекателно, но всъщност казват много малко за реалното състояние на образователната система. Това са общи думи, които не посочват нищо конкретно. Съответно, мерките, предприети в тези насоки, няма и да разрешат никакви конкретни проблеми, а само ще създадат поле за изява на още празнословия и празнословници.

В системата има реални проблеми, които могат да бъдат разрешени с реални мерки. Ето тези, които, поне според мен, са най-важни заедно с някои възможни решения:

1.      В училищата липсва съвременна инфраструктура. Качественото образование изисква качествена материално-техническа база. Не може да обучите програмисти без съвременни компютри. Не може да възпитавате здрави и активни деца без игрища и спортни пособия. Не можете да образовате ученици без добре оборудвани и приветливи библиотеки. Реалният проблем е, че училищата не разполагат с достатъчно средства, за да осъвременят материалната си база.

Възможно решение: Както до долка ни е обяснявано, в бюджета няма допълнителни средства за образование. Тогава? Дайте възможност на училищата за набиране на допълнителни средства. В момента училищата не разполагат с интрумент за допълнително финансиране на по-мащабни проекти. Защо? Реалната финансова независимост е необходима за поддържане на съвремнни стандарти в която и да е сфера. Никой не може да предвиди какви ще са тенденциите след 5, 10 или 15 години. Затова училищата трябва да разполагат със свободен механизъм за набиране на средства и инвестирането им по усмотрение на самото училище. Централизираният вариант е въвеждане на местен данък „Образование”, приходите от който да се използват за подобряване на училищната инфраструктура. Либералният вариант е създаването на инвестиционен фонд за всяко училище, така че то да разполага с лихвените приходи по него.  Между тези два варианта има още много, стига някой да се реши на този „революционен” ход.

2.      Качеството на преподаване е ниско. Системата не привлича качествени кадри за учители. Талантливите млади хора, които търсят реализизация, бягат от образователната система като дявол от тамян. Ако българската образователна система бе футболен отбор, бих могъл да определя нейната кадрова политика като търсене на свободни агенти и застаряващи звезди с ниски изисквания.

Възможно решение: Добрите футболни отбори разчитат на добри трансфери. Великите футболни отбори купуват най-добрите футболисти и налагат качествени младежи, които в последствие също се превръщат в скъпо платени звезди. С други думи, за да привлечем качествени преподаватели, трябва да им осигурим привлекателни условия. А в тази насока дори не е необходимо тепърва да откриваме топлата вода – вече съществува работещ модел за подбор на кадри в системата на образованието. „Заедно в час” го прави вече няколко години и резултатите са впечатляващи. Защо просто не приложим техния опит?

3.      Учениците не получават достатъчно индивидуално внимание. За какво качество на образованието можем да говорим, ако си представим учител, който влиза два пъти седмично в клас от 30 ученици? Кога ще може учителят, дори и при най-добро желание, да обърне внимание на индивидуалните потребности на всеки един ученик? И какво да кажем за преподаването на предмети като чужди езици, при които всеки ученик трябва да има възможност да упражнява езика говоримо?

Възможно решение: Условията за сформиране на групи и паралелки трябва да се преструктурират изцяло, както и условията за тяхното финансиране. За да е възможен качествен образователен процес, максималният брой ученици в група или паралелка трябва да е 15 (в момента минималният е 18). А минималният трябва да спадне до 5. Така не само ще се създадат условия за развиване на индивидуалните потребности на всеки един ученик, но и предпочитанията им ще се отчитат много по-ефективно при сформиране на групи по избираемите предмети (СИП/ЗИП).

Разбира се, в образователната система има редица други проблеми, които също чакат да бъдат решени. Трите области, посочени по-горе, обаче са основополагащи – те не само предопределят качеството на образованието, но и лежат в основата на всички останали проблеми. Именно от тях трябва да тръгнем, ако наистина желаем да създадем качествена и съвременна образователна система, която помага на учениците да развият качествата си.

Седмичен коментар - Хаос и в закона

В следващите няколко коментара ще разгледам малко по-подробно проекта за Закон за предучилищното и училищното образование, който се обсъжда в парламента. Ако темата е от интерес за вас, пълния текст на проекто-закона можете да намерите тук, а аз самият ще се радвам да получа коментари по тази тема.

Като цяло, новият проект не само отменя стария закон, но и обединява няколко нормативни документа. Само по себе си, това е положителна характеристика, тъй като всички важни нормативни актове в областта на училищното образование са събрани на едно място – законът обединява и обновява два стари закона (за народната просвета и за степента на образование), както и няколко наредби (за оценяване, за употребата на българския книжовен език и др.).

С това обаче положителните характеристики на новия проект се изчерпват. Макар и плод на добри подбуди (както е обяснено в мотивацията за проекта в края на документа), един по-старателен прочит ясно показва, че

този закон е набързо скалъпен, изпълнен е с вътрешни противоречия, не е съобразен с реалното състояние на образователната система и не предоставя реални средства на образователните институции за да постигнат целите, посочени в него.

Набързо скалъпен

Съветвам ви да започнете да четете проекта отзад напред. Последната глава – „Очаквани резултати” – ще ви подскаже каква е реалната мотивация за този проект. Всички описани резултати са копирани фрази от административния жаргон на Европейския съюз. Написани са по такъв начин, сякаш с този закон ще кандидатстваме за финансиране по някоя европейска програма. Да не говорим за това, че само първите три от тези очаквани резултати съответстват на целите, поставени още в самото начало на документа. А за съжаление тези цели са доста смислени.

Казвам за съжаление, защото законът не е писан, за да изпълни поставените цели. Писан е отзад напред – на първо място са поставени очакваните резултати, а след това различните части от закона са лепвани там, където е нужно, за да се получи търсеният ефект. Крайният резултат е закон, който взаимства различни части от английската, американската, руската и досегашната българска система и ги „сглобява” в едно дисфункционално цяло. Същото ще получите, ако комбинирате плочка от скрабъл, карта от Монополи и парче от пъзел в игра на белот.

Изпълнен с вътрешни противоречия

Един от основните проблеми в образователната система в момента е слабата координация между училищата и министерството. От една страна, министерството не винаги комуникира ясно целите и задачите, които са приоритетни. От друга, случващото се по коридорите на училищата и в класните стаи е доста по-различно от представите на експертите в министерството за това. Бариерата не е непреодолима, но за целта е необходимо да се елиминират посредниците – регионалните инспекторати по образованието (РИО). Училищата могат сами да изпълняват тази функция, като във всяка община излъчат координационни съвети, съставени от представители на различните образователни институции. Така ще има пряка комуникация между министерство и училища, а и ще се освободят средства, които биха могли да бъдат използвани в помощ на самите ученици.

Вместо да опрости и улесни административния механизъм обаче, новият закон го усложнята още повече. Освен РИО (преименувани в регионални управления по образование), новият закон предвижда Национален инспекторат, както и създаването на Обществен съвет към всяко едно училище!!! Вместо да се намали, бюрокрацията се умножава по три. Да не говорим за това, че самият закон поставя тези три институции в конфликт – основна задача на всяка една от тях е да „упражнява контрол” върху дейността на училището. И какво ще се случи, ако Общественият съвет даде препоръка, която е в пълна противоположност с указание на РУО? Училището ще си направи харакири?[1]

Не е съобразен с реалното състояние на образователната система и не предоставя реални средства на образователните институции

Не ме разбирайте грешно. Идеята за Обществен съвет е добра, но изпълнението й (както е предвидено в закона) е просто безумно. Българското училище вече разполага с подобна гражданска институция – училищното настоятелство (което, междудругото, също е утвърдено в новия закон). Защо се добавя нова институция, която до голяма степен дублира функциите на вече съществуващата, вместо просто да се преструктурира настоятелството? Училищните настоятелства вече вкючват родителите като партньори в образователния процес; тези, които функционират реално, вече представят гражданска позиция, а всички са вече регистрирани като юридически лица. Защо трябва целият този процес да се повтаря и да се създава дублираща институция? Защото „така правят в Европа”? Всяко едно настоятелство може да бъде превърнато в Обществен съвет с минимални промени. Това обаче би създало опасен прецедент – в този случай бихме се съобразили с реалните фактори в системата. А за тях трудно можем да използваме европейския жаргон.

Същият този принцип за господство на европейския жаргон над практични и полезни мерки е определящ за целия документ. Ще се спра само на още един пример. Единият от основните принципи, изтъкнат в новия закон, е за автономия и самоуправление на образователните институции. С този закон в този му вид това е на практика неосъществимо. Вече споменахме наличието на три различни по насоченост контролиращи институции – за каква автономия може да се говори, ако едно училище подлежи на контрол от толкова места? По-големият проблем обаче е източникът на финансиране. РУО, както и Националният инспекторат, са държавни органи и получават финансирането си директно от държавния бюджет (както и РИО в момента). Държавата (чрез министерско постановление) също така определя сумата за издръжка на един ученик, според която се определя бюджетът на всяко училище. Училищата разполагат с „делегиран бюджет”, но това не значи, че имат свобода как да го използват. В повечето случаи, този бюджет е строго разпределен по пера и, за да си позволи някои по-сериозни подобрения на материалната база, например, училището трябва да спестява пари по това перо в рамките на няколко години.  Държавата обаче може да даде реална автономия на училищата, стига да реши. Трябва просто да даде възможност на училищата да разполагат с допълнителен доход – било чрез някаква дейност, свързана с училищата, било чрез символични местни такси. Докато нямат реална финансова независимост обаче училищата не могат да бъдат автономни.

В заключение

Макар че този текст е доста критичен, целта му не е да обвинява или търси отговорност. Българското образование има нужда от реформа и нов закон. Но тази реформа трябва да е последователна и съобразена с реалното състояние на системата – както с нейните недостатъци, така и с нейните плюсове. Затова е от изключителна важност да обърнем внимание и на най-малките подробности във всеки един проект за нов закон. Аз вярвам в бъдещето на българското образование. Но не вярвам, че този проект допринася за него.

---

[1] За да загине достойно.

Седмичен коментар - С мисъл за бъдещето

Не забравяйте образованието.

Във време на народно недоволство, повсеместни протести и смяна на властта, трябва да обърнем внимание на най-същественото. Макар че протестите са предизвикани от битови нужди, важно е тяхното послание. А то е кратко, точно и ясно: искаме по-добър живот.

Какво обаче може да ни донесе този по-добър живот? Къде е разковничето, което търсим повече от двадесет години? Смяната на едно рпавителство с друго със сигурност не е отговорът. В това поне сме се убедили. Премахването (или санкционирането, или национализацията) на някое от електроразпределителните дружества също не е отговор. В крайна сметка, ЧЕЗ не може да осигури храна, дрехи или медицински грижи за едно семейство. Можете да минете през целия списък с кризисни (и не до там кризисни) мерки и ще установите, че нито една от тях не може да разреши проблема изцяло. Едиснствените доказани средства за повишаване на стандарта на живот са натрупването и правилната употреба на а) знания и б) умения. С други думи, единствено образоваността може да осигури по-добър живот.

Не забравяйте образованието.

Към момента в България образоваността не се възприема като ценност. От една страна, вместо примери за българи, успели благодарение на знанията си, виждаме „успешни” българи, които разполагат с речниковия запас на четвъртокласник. Културата, която сами си налагаме, възпитава повече уважение към мускулатурата, отколкото към умствените ни способности. От друга страна, университетите бълват висшисти, половината от които се оказват „Калинки”. Зачестилият брой на тези „Калинки” е показателен за основния проблем – в България се цени документът за получено образование, а не разлните знания и умения на кандидата.

Не забравяйте образованието.

Тук някой може да възрази, че много от най-успелите хора в света нямат завършено висше образование – Бил Гейтс, Стив Джобс, Стивън Спилбърг (списъкът може да продължи до безкрай). Всеки един от тези хора обаче е посещавал университет и там е получил знания и умения, които са предопределили бъдещия му успех. Може би най-известен е случаят с курса по калиграфия, посещаван от Стив Джобс, благодарение на който, според самия Джобс, всички съвременни компютри имат красива типография. Именно предаването на такива знания и умения е ценноста, която ни убягва.

Не забравяйте образованието.

Защо да не забравяме образованието? Защото само то може да ни осигури образованост. Само то може да ни даде уменията и знанията, необходими не само за по-добро настояще, но и за по-добро бъдеще. Само една подредена, ефективна и ценена образователна система може да ни даде по-добрия живот, за който така отдавна копнеем.

В момента в парламента се обсъжда Законът за предучилищното и училищното образование. Ако се интересувате от собственото си бъдеще, поинтересувайте се от него. И споделете мнението си. Така, че да бъдете чути.

Седмичен коментар - Човешките същества в образованието

През миналата седмица един от учениците в класа ми претърпя сериозен инцидент. Тъй като инцидентът не е особено лицеприятен, няма да се впускам в подробни обяснения – достатъчно е, че в резултат на този инцидент се наложи ученикът да престои в болница, а след това да отсъства още около седмица, за да може да се възстанови от неприятната случка. А най-притеснителното е, че инцидентът се случи в ситуация, в която ученикът попада ежедневно.

Това ме накара да се замисля колко малко познаваме учениците и понякога изобщо не сме наясно какво се случва в живота им. И така в главата ми неволно започнаха да изскачат и други въпроси. Държа ли се правилно с учениците? При положение, че не знам на какво напрежение са подложени извън училище, разбирам ли правилно мотивацията им? Не очаквам ли твърде много от деца на 15-16-годишна възраст? Не ги ли съдя твърде строго като очаквам от тях поведение, на което дори и някои възрастни не са способни?

В този момент се проявява гласът на разума, който учтиво ми напомня, че в училище никой не се интересува от моята мотивация, от моите чувства, от моите мисли. Веднага се сещам за няколко на пръв поглед дребни неща, с които бих искал да се съобразяват хората на работното ми място (ученици, колеги учители и ръководство).

1.      Аз съм учител, защото така се налага. Съобразявам се с работен режим, върху който нямам (почти) никакъв контрол. Ако зависеше от мен, щях да започвам работа в 10 и да свършвам в ранния следобед.

2.      Като учител, обществото ми налага определена роля. Трябва да се съобразявам с изискванията и ограниченията й, без значение дали това ми харесва или не.

3.      Върша си работата според възможностите си. Има колеги, които са по-добри от мен, има и такива, които са по-слаби. Работя колкото мога и не смятам, че е справедливо от мен да се очакват чудеса.

4.      Като всеки нормален човек имам по-добри и по-лоши дни. Не съм длъжен да съм щастлив, усмихнат и спокоен през цялото време. Ако имам лош ден, нормално е да съм раздразнителен и намръщен. Тогава е по-добре да не ме закачате и да не ме занимавате с простотии.

5.      Понякога не си изключвам телефона в час. Преживейте го.

6.      Имам живот извън училище и понякога той е по-важен. Когато се случи нещо важно на мен или на някого от близките ми е нормално да закъснея малко за час или да не съм максимално концентриран.

7.      Понякога отсъствам от училище, защото се налага, и това не е краят на света.

8.      Не всичко, което се случва в и покрай училише, ми е интересно, и не съм длъжен да се включвам в каквото и да е.

9.      Голяма част от нещата, за които говори ръководството (на съвети, оперативки и т.н.), са ми скучни, безинтересни или не се отнасят до мен. Защо очаквате да слушам и да демонстрирам внимание?

10.  Не съм длъжен да оправдавам всяко свое действие – пред ръководството или пред когото и да било. Правя това, което смятам за правилно, поемам отговорност за действията си, но не смятам, че съм длъжен да се обяснявам, сякаш съм подсъдим на съдебен процес.

11.  Има и още, но смятам, че тези са най-важните за сега.

Както виждате, списъкът не е дълъг и се върти около една основна идея – като учител очаквам към мен да се отнасят с елементарното уважение, което е дължимо на всяко човешко същество.

А сега прочетете отново гореспоменатите ситуации, като замените думата „учител” с „ученик”. Защо ние, учителите, поставяме себе си в тези ситуации, а не можем да си представим ученика в тях?

Знам всички доводи – учениците и учителите имат различни задължения и отговорности; учителят е един, а учениците са 26 (27, 28, 29); учениците са все още деца и подлежат на образование и възпитание и така нататък, и така нататък...

На всички тези доводи мога да отговоря само с едно – ученикът, точно както и учителят, преди всичко друго е човешко същество. Не го забравяйте.

Седмичен коментар - За класното ръководство

Тъй като от тази година освен да преподавам, имам и удоволствието да съм класен ръководител (на 8-ми клас), замислих се каква всъщност е ролята на класния ръководител. Какви качества трябва да развива той – у учениците и у себе си? Макар и банален, този въпрос е важен за мен, тъй като (както предполагам и повечето колеги) аз държа да върша работата си на ниво. За мен е важно работата ми като класен ръководител да носи някаква конкретна полза – на учениците и на училището.

Първото и най-важно нещо за класния ръководител е да познава учениците си. Той трябва да следи представянето им в училище, да е в контакт с родителите им, да е наясно с извънкласните им изяви... Всичко това е пределно ясно.

Но защо трябва да прави това? Каква е основната цел/функция/задача на класния ръководител по отношение на поверения му клас?

Идея 1 – Да контролира поведението на учениците.

Съжалявам, че трябва да съм толкова директен, но това е пълна глупост. Контролира се стадо говеда. Или популацията на дивите зайци. В първия случай ви е необходим остен, а във втория – пушка за отсрелване на излишните. Всеки един ученик е човешко същество със собствена воля, която не се контролира от никого – класен ръководител, учител или родител – освен от самия ученик. Всеки ученик сам преценява как да се държи в определена ситуация. А в много случаи, когато се опитваме да контролираме поведението на учениците, предизвикваме реакция в пълна противоположност с онова, към което се стремим.

Идея 2 – Да управлява (ръководи) класа

Доброто ръководство изисква няколко предпоставки, основните от които са обща дейност и обща цел. Реално погледнато обаче, учениците от един клас нямат общи дейности, нито се стремят към една цел. Ученето е предимно индивидуален процес (като изключим малките групи ученици, които понякога се събират, за да учат заедно). При изпитване представянето също е строго индивидуално (отново с малко изключение – участието в колективни спортове в часовете по ФВС). Освен това, всеки ученик има собствени приоритети – докато едни се фокусират върху хуманитарните предмети, силата на други е в природоматематическите науки, а трети предпочитат да акцентират върху извънкласните форми. Дори и дипломирането, макар и привидно да изглежда така, не е обща цел. Някои ученици се стремят към завършване с отлична диплома, а за други самото дипломиране е успех. С други думи, учениците от един клас нямат обща дейност, нито обща цел – всеки от тях се развива в различна посока и се движи с различна скорост. А да очаквате класният ръководител да управлява тази съвкупност от разнородни елементи е все едно да искате пътният полицай да управлява участниците в уличното движение.

Идея 3 – Да изгради екип от класа

Изграждането на екип е трудоемка и висококвалифицирана дейност. Неслучайно има компании, които специализират именно в това – на тях се плаща, за да изграждат екипи. В бизнес средите добрите мениджъри отделят специално време и средства, за да обединят подчинените си в екип. А класният ръководител не разполага с никакви средства и само един – максимум два – учебни часа на седмица, за да изгради екип от хора, които дори нямат общи интереси и цели. Представете си футболен отбор без средства за трансфери или дори за заплати, който се събира да тренира веднъж седмично за 45 минути – какви очаквания бихте имали към такъв „отбор”?

Вместо заключение

Ако ролята на класния ръководител не е да контролира, ръководи или изгражда екип, какво тогава трябва да прави? Трябва да призная, че моята представа за класното ръководство е силно повлияна от образователните системи на Великобритания и САЩ. Вместо с класни ръководители, средните училища в тези държави разполагат със School Counselors – „училищни съветници”. Изпълняващите тази функция не ръководят, а съветват и насочват всеки ученик поотделно, съобразно неговите или нейните индивидуални нужди. Именно такава роля дава смисъл на класното ръководство – защото само по този начин се стимулира развитието на всеки един ученик в желаната от него насока. И именно затова е необходимо класният ръководител да познава добре учениците си.

А тогава, ще попитате, кой ще контролира и ръководи класа? Учениците от гимназиален етап могат сами да контролират действията си. Трябва само да им се гласува нужното доверие.

Седмичен коментар - След пожара

Пожарът в училище, който, за съжаление, се наложи да преживеем през изминалата седмица, повдигна редица въпроси. Макар че инцидентът сам по себе си не е никак маловажен, за мен по-интересни са не толкова техническите подробности (които са по-скоро в ресора на представителите на компетентните органи), колкото реакциите, последвали самото събитие.

Най-силен повод за притеснение дават реакциите на ръководните органи. Нямам предвид училищното ръководство, което се справи ефективно с извънредната ситуация – не само заради навременната и безпроблемна евакуация, а и защото създаде необходимите условия учебният процес да продължи след самия инцидент.

Притесни ме по-скоро реакцията на ръководните органи нарегионално ниво – както това, което направиха, така и това, което не направиха.

Първото и най-важно нещо за Началника в създалата се ситуация бе той да бъде информиран лично за случващото се. С други думи, сред напрежението на евакуацията, разполагането на пожарния екип и управлението на около 700 ученици в района на пожара, училищното ръководство трябваше да отдели време и внимание да го уведоми. Лично. За да знае. И защо? Началникът така и не дойде в училището в деня на пожара. Дойде началникът на пожарната. Дойде кметът. Но не и Началникът на РИО. До днес, една седмица след деня на пожара, Началникът все още не е намерил време и възможност да засвидетелства заинтересоваността си чрез посещение в училище. Все още не е дошъл нито един представител на РИО – дори колкото да попита как са нещата (или хората) след пожара.

Следващото по важност нещо за ръководните органи бе да се изиска провеждането на извънреден инструктаж за противопожарна безопасност на персонала и учениците. Инструктаж. След пожара. И защо? За да имаме документ, черно на бяло, че сме предприели съответните мерки (т.е. да отчетем дейност)? Лично аз бих сметнал за по-подходящо едно такова шоково събитие да бъде последвано от консултации с психолог за учениците. Или, ако предпочитате по-практични мерки, РИО да осигури учебни помещения в друга сграда в района, докато бъдат извършени ремонтните дейности на етажа, засегнат от пожара.

Тези сериозни разминавания в действията и бездействията на РИО ме водят към мисълта, че тяхната политика се ръководи от една-едничка цел. За съжаление, тази цел не поставя ученика като основна ценност в системата на образованието, а по-скоро се съдържа в максимата „Да си вържем гащите”. С други думи, „нека се подсигурим така, че винаги да можем да прехвърлим отговорността на другиго”. Защото, както знаем, с паднали гащи трудно се ходи.

По принцип, в тази максима няма нищо нередно. Приетснява ме само историческата й актуалност. Защото, докато ние си връзваме гащите (с канап, сезал или други подръчни средства), в други държави измислиха копчетата и ципа. Докато ние попълваме инструктажи и дневници само със син химикал, в други държави премахнаха хартиения документооборот. Докато ние изискваме минимум 18 ученици за създаването на отделна паралелка, в други държави максималният брой е 15, защото при повече образователният процес не е ефективен.

И защото докато ние имаме Началници, в другите държави има лидери. Началниците си връзват гащите. А лидерите действат.

Седмичен коментар - Что делать?

След последната проверка от експерти в училище се замислих какъв е смисълът на дейността на тази институция. Ако се съди по това, което експертите от РИО/МОМН проверяват – смисълът на образователната система е в изрядната документация. А именно – да се следва предварително написаната и одобрена учебна програма (без своеволни изменения или добавки); навсякъде, където е необходимо, да има съответните подписи и всички цифрички (оценки, отсъствия и т.н.) да са налице и в изрядност.

Заключението ми е тъжно – българското училище няма интерес да възпитава мислещи хора, нито да поощрява оригиналността и таланта на отделния ученик, нито дори да направи самия образователен процес малко по-интригуващ и ангажиращ вниманието на ученика. Защото тези неща нарушават реда, с който сме свикнали, и, което е още по-недопустимо, водят до затруднения в документацията. А тя, както вече установихме, е наша висша ценност.

Къде тогава е проблемът?

Проблемът не е у учениците. Приемаме ги като невъзпитани, безнадеждни и бездарни не защото им липсва морал, талант или амбиция, а защото учителите не могат да ги развият у тях. Дори и когато създават проблеми, учениците се съобразяват с изискванията, които налагат учителите.

Проблемът не е у учителите. Работата на учителя се оценява не по това, което той реално върши (или не) в класната стая, а по начина, по който води задължителната документация. Дори и когато искат да са оригинални и интересни, учителите се съобразяват с изискванията, които налагат административните служители в РИО и МОМН.

Проблемът не е у административните служители в РИО и МОМН. Те следят за правилното водене на документацията и издават предписания, защото, ако не го направят, наказаните ще бъдат те. Административните служители се съобразяват с изискванията, които налагат техните ръководители.

Проблемът е страхът. Страхът, който се налага като основно средство за управление в системата на образованието. Учениците се страхуват от учителите (– се страхуват от чиновниците – се страхуват от ръководителите – се страхуват от ...). Безбройните заповеди и наредби, безкрайната документация, всяко едно ново допълнително изискване – всичко това поражда страха и го поддържа непосредствено под повърхността на системата. Защото страхливият служител е послушен служител.

Страхът не образова; той вдоктринява. Образованието не се състои в това да прехвърлиш съдържанието от учебниците в главите на учениците, а да им дадеш възможност да се развиват.

Страхът не възпитава; той поляризира. Разделя ни на групи, ние-те, сякаш сме различни армии, борещи се за надмощие на бойното поле – учители срещу ученици срещу родители... А всъщност цялата образователна система – от министъра до последния ученик в най-малкото училище – трябва да се стреми към една и съща цел.

Страхът не създава; той разрушава. Защо, според вас, толкова млади хора не виждат бъдещето си тук?

Докато четяхте тези редове, колко пъти си зададохте въпроса: кой е виновен? Страхът не се премахва като сочим с пръст и търсим виновния. Единственият начин да го премахнем в системата е първо да го преборим в себе си. Аз не се страхувам да постъпвам правилно. А вие?

Седмичен коментар - (Без)Мозъчни дейности

Ученическите олимпиади би трябвало да бъдат положително събитие – възможност за учениците да покажат своите талант и умения, да издигнат престижа на училището с успехите си, да се запознаят с други също така талантливи ученици. Накратко, тържество на мозъчната дейност.

Казвам „би трябвало”, защото практическият резултат е друг. Талантливите ученици във всяко училище са ограничен брой, а борбата за тях започва още от декември и е безмилостно жестока (както е казал поетът). Всеки учител държи отличникът на випуска да участва в олимпиадата именно по неговия предмет, защото само въпросният отличник може да се „представи достойно”. А отличниците, по природа възпитани и отговорни същества, обикновено се съгласяват с желанията на всичките си учители – било поради чувство на морален дълг, било поради други субективни съображения (от рода на „Ако искаш да имаш 6 по моя предмет ...”).

Какво се получава в крайна сметка? Ако имате щастието да сте родител на талантлив ученик, можете да проследите участието му/й в 3, 4 или повече олимпиади не само на общинско, но и на областно ниво. И не се притеснявайте – родното Министерство на образованието ще се погрижи това да се случи в максимално кратки срокове – вижте само графика за областните кръгове на олимпиадите:

час	23 февруари	24 февруари	25 февруари
09:00	немски език	английски език	математика
	испански/френски/италиански	руски език	философия
	математическа лингвистика
	химия
14:00	астрономия	физика	история
			биология

(*Това е само извадка. Пълния график можете давидите тук)

Така в рамките на 3 дни вашето дете може да се яви не на 1 или 2, а на цели 6 олимпиади. А тази година от грижовното министерство са се постарали участниците в олимпиадите да не изпуснат нищо от учебния процес – всички тези олимпиади ще се състоят в трите дни, определени за зимна ваканция. (За справка – календарът наваканциите)

С други думи, ние внимателно подбираме най-талантливите ученици, а след това ги натоварваме извънредно с допълнителен материал, стресираме ги с нереални очаквания за успех и ги потискаме ако, не дай си боже, не се справят „подобаващо”. И всичко това в дните, които сами сме им определили за почивка от редовното натоварване в училище.

А мозъчната дейност е по-натоварваща от физическата. Не само е задължително тези състезания да не се провеждат в малкото почивни дни за децата, но е необходимо участниците в тях да получат допълнителна почивка. Мозъкът, кактони казва Andy Puddicombe,  също има нужда от почивка – от 10 минути всеки ден, в които не го ангажираме с мисли. За да можем да го използваме отново и на следващия ден, без да си причиняваме невроза.

Разбира се, възможно е експертите от МОН да нямат нужда от такава почивка. Или пък при тях просто липсва органът, който да изпитва тази нужда.