Седмичен коментар - След пожара

Пожарът в училище, който, за съжаление, се наложи да преживеем през изминалата седмица, повдигна редица въпроси. Макар че инцидентът сам по себе си не е никак маловажен, за мен по-интересни са не толкова техническите подробности (които са по-скоро в ресора на представителите на компетентните органи), колкото реакциите, последвали самото събитие.

Най-силен повод за притеснение дават реакциите на ръководните органи. Нямам предвид училищното ръководство, което се справи ефективно с извънредната ситуация – не само заради навременната и безпроблемна евакуация, а и защото създаде необходимите условия учебният процес да продължи след самия инцидент.

Притесни ме по-скоро реакцията на ръководните органи нарегионално ниво – както това, което направиха, така и това, което не направиха.

Първото и най-важно нещо за Началника в създалата се ситуация бе той да бъде информиран лично за случващото се. С други думи, сред напрежението на евакуацията, разполагането на пожарния екип и управлението на около 700 ученици в района на пожара, училищното ръководство трябваше да отдели време и внимание да го уведоми. Лично. За да знае. И защо? Началникът така и не дойде в училището в деня на пожара. Дойде началникът на пожарната. Дойде кметът. Но не и Началникът на РИО. До днес, една седмица след деня на пожара, Началникът все още не е намерил време и възможност да засвидетелства заинтересоваността си чрез посещение в училище. Все още не е дошъл нито един представител на РИО – дори колкото да попита как са нещата (или хората) след пожара.

Следващото по важност нещо за ръководните органи бе да се изиска провеждането на извънреден инструктаж за противопожарна безопасност на персонала и учениците. Инструктаж. След пожара. И защо? За да имаме документ, черно на бяло, че сме предприели съответните мерки (т.е. да отчетем дейност)? Лично аз бих сметнал за по-подходящо едно такова шоково събитие да бъде последвано от консултации с психолог за учениците. Или, ако предпочитате по-практични мерки, РИО да осигури учебни помещения в друга сграда в района, докато бъдат извършени ремонтните дейности на етажа, засегнат от пожара.

Тези сериозни разминавания в действията и бездействията на РИО ме водят към мисълта, че тяхната политика се ръководи от една-едничка цел. За съжаление, тази цел не поставя ученика като основна ценност в системата на образованието, а по-скоро се съдържа в максимата „Да си вържем гащите”. С други думи, „нека се подсигурим така, че винаги да можем да прехвърлим отговорността на другиго”. Защото, както знаем, с паднали гащи трудно се ходи.

По принцип, в тази максима няма нищо нередно. Приетснява ме само историческата й актуалност. Защото, докато ние си връзваме гащите (с канап, сезал или други подръчни средства), в други държави измислиха копчетата и ципа. Докато ние попълваме инструктажи и дневници само със син химикал, в други държави премахнаха хартиения документооборот. Докато ние изискваме минимум 18 ученици за създаването на отделна паралелка, в други държави максималният брой е 15, защото при повече образователният процес не е ефективен.

И защото докато ние имаме Началници, в другите държави има лидери. Началниците си връзват гащите. А лидерите действат.