Седмичен коментар - Нова надежда

Надеждите, които се възлагат на новото правителство, в това число и на новия министър на образованието проф. Николай Милошев, са изключително високи. От една страна отчитаме, че два месеца е твърде кратък период за каквито и да било по-сериозни промени; от друга, държим на незабавна и коренна промяна, която като по чудо да трансформира България в успешно и щастливо общество.

За да се реформира образованието обаче не е достатъчно да се предприемат мерки в една или друга насока. Проблемът е, че цялата система е идейно остаряла и не е адекватна за съвременните условия. За да има някакъв смисъл реформата в образованието, трябва да се промени начинът на мислене на участниците в системата. Самата образователна система трябва да се либерализира и акцентът да се измести от изрядността на документацията върху реалното качество на преподаване в класната стая.

„Моля да осигурите участие на представители от повереното Ви училище.” Това не е извадка от партийно събрание преди 1989г., а обръщение от регионален инспекторат по образованието към директор на училище. Това изречение съдържа идеологията на образователната система в момента. Въпреки присъствието на думичка за учтивост, това не е молба, а нареждане. И това нареждане се отнася за допълнителна дейност, която не влиза в задължителната програма (семинар, квалификация, конкурс, лекция – каквото си изберете). Може да се отнася както за ученици, така и за учители.  Разбира се, никой не ви задължава изрично да спазите нареждането. Но ако не го сторите, трябва да понесете съответните последствия (които, в общия случай, няма да са от най-приятните).

Този начин на мислене е обсебил цялата система. Инспекторатите карат учителите да посещават безсмислени обучения. Учителите карат учениците да участват в безсмислени състезания.  Защото, съгласете се, ако продуктът беше качествен, нямаше да се налага да се задължава присъствие.  Качественото се търси. Посредственото задължава.

Какво се получава всъщност? Учениците не роптаят против принудителните изяви, защото не искат да си навличат неприятности. Те обаче спират да проявяват реален интерес още след втората безсмислена проява, в която са задължени да участват. Така те свикват да асоциират обучението и инициативите, свързани с него, с принуда и с ниско качество.  А ценностите, които възпитаваме по този начин, са повърхностно послушание и вътрешно безразличие.

Промените трябва да тръгнат от държавните образователни изисквания. И без това задължителният материал е толкова много, че учителите не успяват да предадат всичко необходимо и в края на годината се опитват да сбутат десет урока в рамките на три учебни часа. Образователната рамка трябва да се либерализира – тя трябва да маркира няколко най-важни елементи, които са абсолютно задължителни. А за всичко останало трябва да има свобода на избор от страна на преподавателя. Нека учителят разполага с 20 теми, от които трябва да предаде 10 по своя преценка. Нека учителят може да избере това, което на него му се струва важно, интересно или полезно. Така ще се облекчи напрежението от задължителното и ще се създаде интерес към учебния процес. Ако учителят има възможност да отдели повече време на нещо, което му е интересно, има по-голяма вероятност да е итнересен и на учениците.

Вярно е – учителите не са клоуни. Задачата на учителя не е да забавлява. Но наистина ли си мислите, че зазубрените уроци са „знание”?  Единственото сигурно знание е това, до което ученикът е достигнал сам – посредством опит или разсъждение. А за да опита или разсъждава, трябва първо да прояви интерес.

За да има резултат от тази либерализация обаче, основният акцент в системата трябва да се измести от изрядност на документацията (какъвто е в момента) към реалното качество на преподаване в класната стая. Акцентът върху документацията се получава по простата причина, че инспекторите, които проверяват дейността на учителите и училищата, са администратори. Макар че имат опит като учители, те не са част от действащата образователна система – те не изнасят учебни занятия и нямат никакъв реален допир с учениците. Затова те не могат да защитават интересите на училищата. Те могат да защитават само интересите на бюрокрацията. И се получава така, че документацията е по-важна от реалното състояние на учениците.

Не ме разбирайте грешно – проблемът не е в самите инспектори. Те просто вършат това, което системата изисква от тях. За да има реална полза от тяхното съществуване, инспекторите трябва да са действащи преподаватели. Само така ще могат да отчитат особеностите на работата с ученици. А в работата си като инспектори, те трябва да влизат в класните стаи редовно и да следят за качеството на преподаване, а не за качеството на документацията.

Технологичните мерки, необходими за тези промени, не са толкова трудни. Това, което е наистина необходимо, е воля за промяна. Защото начинът на мислене се променя най-трудно. От друга страна обаче много млади хора вече имат подходящата нагласа – защо просто не използваме това, което имаме?

Седмичен коментар - И пак за закона

Ако сте имали възможност да прегледате проекта за Закон за предучилищното и училищно образование, може да се зачудите какво толкова не ми харесва в него. Законът си е много хубав, ще кажете – интегрира съществуващи документи, внедрява нови идеи и изобщо е един много европейски закон. Можете дори да помислите, че имам личен проблем с този така хубав закон.

Проблемът с този законопроект е, че предлага готови решения, заимствани от други образователни системи. Разбира се, тези решения са ефективни в контекста, от който са извадени. Но българската образователна система има собствена специфика и, за да е ефективен един закон за образованието, трябва да се анализират съществуващите проблеми и реалните причини за тях.

И така, какви са проблемите? Според обосновката на проектозакона това са ниското качество на образованието, необходимостта да се развиват компетентности (а не само да се предават знания), нуждата от акцент върху личностното развитие на учениците, както и ясното обуславяне на техните права.

Всичките тези думи и фрази звучат много привлекателно, но всъщност казват много малко за реалното състояние на образователната система. Това са общи думи, които не посочват нищо конкретно. Съответно, мерките, предприети в тези насоки, няма и да разрешат никакви конкретни проблеми, а само ще създадат поле за изява на още празнословия и празнословници.

В системата има реални проблеми, които могат да бъдат разрешени с реални мерки. Ето тези, които, поне според мен, са най-важни заедно с някои възможни решения:

1.      В училищата липсва съвременна инфраструктура. Качественото образование изисква качествена материално-техническа база. Не може да обучите програмисти без съвременни компютри. Не може да възпитавате здрави и активни деца без игрища и спортни пособия. Не можете да образовате ученици без добре оборудвани и приветливи библиотеки. Реалният проблем е, че училищата не разполагат с достатъчно средства, за да осъвременят материалната си база.

Възможно решение: Както до долка ни е обяснявано, в бюджета няма допълнителни средства за образование. Тогава? Дайте възможност на училищата за набиране на допълнителни средства. В момента училищата не разполагат с интрумент за допълнително финансиране на по-мащабни проекти. Защо? Реалната финансова независимост е необходима за поддържане на съвремнни стандарти в която и да е сфера. Никой не може да предвиди какви ще са тенденциите след 5, 10 или 15 години. Затова училищата трябва да разполагат със свободен механизъм за набиране на средства и инвестирането им по усмотрение на самото училище. Централизираният вариант е въвеждане на местен данък „Образование”, приходите от който да се използват за подобряване на училищната инфраструктура. Либералният вариант е създаването на инвестиционен фонд за всяко училище, така че то да разполага с лихвените приходи по него.  Между тези два варианта има още много, стига някой да се реши на този „революционен” ход.

2.      Качеството на преподаване е ниско. Системата не привлича качествени кадри за учители. Талантливите млади хора, които търсят реализизация, бягат от образователната система като дявол от тамян. Ако българската образователна система бе футболен отбор, бих могъл да определя нейната кадрова политика като търсене на свободни агенти и застаряващи звезди с ниски изисквания.

Възможно решение: Добрите футболни отбори разчитат на добри трансфери. Великите футболни отбори купуват най-добрите футболисти и налагат качествени младежи, които в последствие също се превръщат в скъпо платени звезди. С други думи, за да привлечем качествени преподаватели, трябва да им осигурим привлекателни условия. А в тази насока дори не е необходимо тепърва да откриваме топлата вода – вече съществува работещ модел за подбор на кадри в системата на образованието. „Заедно в час” го прави вече няколко години и резултатите са впечатляващи. Защо просто не приложим техния опит?

3.      Учениците не получават достатъчно индивидуално внимание. За какво качество на образованието можем да говорим, ако си представим учител, който влиза два пъти седмично в клас от 30 ученици? Кога ще може учителят, дори и при най-добро желание, да обърне внимание на индивидуалните потребности на всеки един ученик? И какво да кажем за преподаването на предмети като чужди езици, при които всеки ученик трябва да има възможност да упражнява езика говоримо?

Възможно решение: Условията за сформиране на групи и паралелки трябва да се преструктурират изцяло, както и условията за тяхното финансиране. За да е възможен качествен образователен процес, максималният брой ученици в група или паралелка трябва да е 15 (в момента минималният е 18). А минималният трябва да спадне до 5. Така не само ще се създадат условия за развиване на индивидуалните потребности на всеки един ученик, но и предпочитанията им ще се отчитат много по-ефективно при сформиране на групи по избираемите предмети (СИП/ЗИП).

Разбира се, в образователната система има редица други проблеми, които също чакат да бъдат решени. Трите области, посочени по-горе, обаче са основополагащи – те не само предопределят качеството на образованието, но и лежат в основата на всички останали проблеми. Именно от тях трябва да тръгнем, ако наистина желаем да създадем качествена и съвременна образователна система, която помага на учениците да развият качествата си.