Седмичен коментар - Нова надежда

Надеждите, които се възлагат на новото правителство, в това число и на новия министър на образованието проф. Николай Милошев, са изключително високи. От една страна отчитаме, че два месеца е твърде кратък период за каквито и да било по-сериозни промени; от друга, държим на незабавна и коренна промяна, която като по чудо да трансформира България в успешно и щастливо общество.

За да се реформира образованието обаче не е достатъчно да се предприемат мерки в една или друга насока. Проблемът е, че цялата система е идейно остаряла и не е адекватна за съвременните условия. За да има някакъв смисъл реформата в образованието, трябва да се промени начинът на мислене на участниците в системата. Самата образователна система трябва да се либерализира и акцентът да се измести от изрядността на документацията върху реалното качество на преподаване в класната стая.

„Моля да осигурите участие на представители от повереното Ви училище.” Това не е извадка от партийно събрание преди 1989г., а обръщение от регионален инспекторат по образованието към директор на училище. Това изречение съдържа идеологията на образователната система в момента. Въпреки присъствието на думичка за учтивост, това не е молба, а нареждане. И това нареждане се отнася за допълнителна дейност, която не влиза в задължителната програма (семинар, квалификация, конкурс, лекция – каквото си изберете). Може да се отнася както за ученици, така и за учители.  Разбира се, никой не ви задължава изрично да спазите нареждането. Но ако не го сторите, трябва да понесете съответните последствия (които, в общия случай, няма да са от най-приятните).

Този начин на мислене е обсебил цялата система. Инспекторатите карат учителите да посещават безсмислени обучения. Учителите карат учениците да участват в безсмислени състезания.  Защото, съгласете се, ако продуктът беше качествен, нямаше да се налага да се задължава присъствие.  Качественото се търси. Посредственото задължава.

Какво се получава всъщност? Учениците не роптаят против принудителните изяви, защото не искат да си навличат неприятности. Те обаче спират да проявяват реален интерес още след втората безсмислена проява, в която са задължени да участват. Така те свикват да асоциират обучението и инициативите, свързани с него, с принуда и с ниско качество.  А ценностите, които възпитаваме по този начин, са повърхностно послушание и вътрешно безразличие.

Промените трябва да тръгнат от държавните образователни изисквания. И без това задължителният материал е толкова много, че учителите не успяват да предадат всичко необходимо и в края на годината се опитват да сбутат десет урока в рамките на три учебни часа. Образователната рамка трябва да се либерализира – тя трябва да маркира няколко най-важни елементи, които са абсолютно задължителни. А за всичко останало трябва да има свобода на избор от страна на преподавателя. Нека учителят разполага с 20 теми, от които трябва да предаде 10 по своя преценка. Нека учителят може да избере това, което на него му се струва важно, интересно или полезно. Така ще се облекчи напрежението от задължителното и ще се създаде интерес към учебния процес. Ако учителят има възможност да отдели повече време на нещо, което му е интересно, има по-голяма вероятност да е итнересен и на учениците.

Вярно е – учителите не са клоуни. Задачата на учителя не е да забавлява. Но наистина ли си мислите, че зазубрените уроци са „знание”?  Единственото сигурно знание е това, до което ученикът е достигнал сам – посредством опит или разсъждение. А за да опита или разсъждава, трябва първо да прояви интерес.

За да има резултат от тази либерализация обаче, основният акцент в системата трябва да се измести от изрядност на документацията (какъвто е в момента) към реалното качество на преподаване в класната стая. Акцентът върху документацията се получава по простата причина, че инспекторите, които проверяват дейността на учителите и училищата, са администратори. Макар че имат опит като учители, те не са част от действащата образователна система – те не изнасят учебни занятия и нямат никакъв реален допир с учениците. Затова те не могат да защитават интересите на училищата. Те могат да защитават само интересите на бюрокрацията. И се получава така, че документацията е по-важна от реалното състояние на учениците.

Не ме разбирайте грешно – проблемът не е в самите инспектори. Те просто вършат това, което системата изисква от тях. За да има реална полза от тяхното съществуване, инспекторите трябва да са действащи преподаватели. Само така ще могат да отчитат особеностите на работата с ученици. А в работата си като инспектори, те трябва да влизат в класните стаи редовно и да следят за качеството на преподаване, а не за качеството на документацията.

Технологичните мерки, необходими за тези промени, не са толкова трудни. Това, което е наистина необходимо, е воля за промяна. Защото начинът на мислене се променя най-трудно. От друга страна обаче много млади хора вече имат подходящата нагласа – защо просто не използваме това, което имаме?