“To [him] she is always the woman. I have seldom heard him mention her under any other name. In his eyes she eclipses and predominates the whole of her sex.”
A. Conan Doyle
Закъснявах. Проправях си път през неразчистения сняг и същевременно внимавах да не се пребия заради леда под него. Вървях по това, което през лятото минаваше за главна улица, а сега бе „проходимо при зимни; на неграмотните шофьори, които дори не се стараеха да спрат за пешеходец на условия”. Вървях и се ядосвах: на общината, която за поредна година не си беше свършила работата улицата; на наглия ми шеф, който ме беше повикал на работа в събота и заради когото сега закъснявах.
Добре поне, че имах среща с Нея. Тя беше единствената, която ме разбираше. С Нея можех да бъда себе си. Самото й присъствие ме изпълваше със спокойствие.
Кафенето беше отвратително. Беше пълно с цигарен дим, кишата от стъпките на посетителите се стелеше из цялото помещение, входната врата не се затваряше плътно, вятърът се разхождаше свободно между масите. Беше пълно и Тя беше седнала на маса до вратата.
Нямаше значение, че съм закъснял. Лошото време, мръсотията, грубите обноски на мрачните хора около нас – всичко това се превърна в избледнял и незначителен фон. Бях с Нея. Тя ме слушаше и се чувствах значим. Разказах й всичките си неволи – отвратителното време, досадните роднини, натоварващата работа...
Някой за пореден път отвори вратата на кафенето и отново се оказахме на течение. Почувствах хлад и се обърнах към нея, за да се уверя, че не й е студено. Едва сега забелязах, че ръката й, която държеше цигарата, трепереше. Не беше от студа.
Ръцете й трепереха само когато преживяваше шок.
Почувствах се глупаво. Попитах я. Тя разказа. В очите й пробляснаха сълзи. Преглътна ги. Беше прекалено силна, за да покаже каквато и да е слабост.
Почувствах се нищожен. В продължение на час я бях занимавал с глупости, а не се бях сетил поне да попитам как е. Не беше по силите ми да реша проблема, не бях в състояние да й помогна, не можех дори да я погледна в очите. Бях безпомощен. Незначителен. Жалък.
Искаше ми се поне да се почувства по-добре. Сетих се за някаква абсурдна случка. От преди години, когато с приятелите ми се правехме на идиоти. Започнах да разказвам. Говорех без да мисля. Дори не помня какво.
Стана нещо неочаквано. Виждах го за първи път от няколко седмици.
Тя се усмихна.
Слънцето се показа иззад облаците и озари малкото запушено кафене.
