През миналата седмица
един от учениците в класа ми претърпя сериозен инцидент. Тъй като инцидентът не
е особено лицеприятен, няма да се впускам в подробни обяснения – достатъчно е,
че в резултат на този инцидент се наложи ученикът да престои в болница, а след
това да отсъства още около седмица, за да може да се възстанови от неприятната
случка. А най-притеснителното е, че инцидентът се случи в ситуация, в която
ученикът попада ежедневно.
Това ме накара да се
замисля колко малко познаваме учениците и понякога изобщо не сме наясно какво
се случва в живота им. И така в главата ми неволно започнаха да изскачат и
други въпроси. Държа ли се правилно с учениците? При положение, че не знам на
какво напрежение са подложени извън училище, разбирам ли правилно мотивацията
им? Не очаквам ли твърде много от деца на 15-16-годишна възраст? Не ги ли съдя
твърде строго като очаквам от тях поведение, на което дори и някои възрастни не
са способни?
В този момент се проявява
гласът на разума, който учтиво ми напомня, че в училище никой не се интересува
от моята мотивация, от моите чувства, от моите мисли. Веднага се сещам за
няколко на пръв поглед дребни неща, с които бих искал да се съобразяват хората
на работното ми място (ученици, колеги учители и ръководство).
1. Аз съм учител, защото така се налага. Съобразявам
се с работен режим, върху който нямам (почти) никакъв контрол. Ако зависеше от
мен, щях да започвам работа в 10 и да свършвам в ранния следобед.
2. Като учител, обществото ми налага определена роля.
Трябва да се съобразявам с изискванията и ограниченията й, без значение дали
това ми харесва или не.
3. Върша си работата според възможностите си. Има
колеги, които са по-добри от мен, има и такива, които са по-слаби. Работя
колкото мога и не смятам, че е справедливо от мен да се очакват чудеса.
4. Като всеки нормален човек имам по-добри и по-лоши
дни. Не съм длъжен да съм щастлив, усмихнат и спокоен през цялото време. Ако
имам лош ден, нормално е да съм раздразнителен и намръщен. Тогава е по-добре да
не ме закачате и да не ме занимавате с простотии.
5. Понякога не си изключвам телефона в час.
Преживейте го.
6. Имам живот извън училище и понякога той е по-важен.
Когато се случи нещо важно на мен или на някого от близките ми е нормално да
закъснея малко за час или да не съм максимално концентриран.
7. Понякога отсъствам от училище, защото се налага, и
това не е краят на света.
8. Не всичко, което се случва в и покрай училише, ми
е интересно, и не съм длъжен да се включвам в каквото и да е.
9. Голяма част от нещата, за които говори
ръководството (на съвети, оперативки и т.н.), са ми скучни, безинтересни или не
се отнасят до мен. Защо очаквате да слушам и да демонстрирам внимание?
10. Не съм длъжен да оправдавам всяко свое действие –
пред ръководството или пред когото и да било. Правя това, което смятам за
правилно, поемам отговорност за действията си, но не смятам, че съм длъжен да
се обяснявам, сякаш съм подсъдим на съдебен процес.
11. Има и още, но смятам, че тези са най-важните за
сега.
Както виждате, списъкът
не е дълъг и се върти около една основна идея – като учител очаквам към мен да
се отнасят с елементарното уважение, което е дължимо на всяко човешко същество.
А сега прочетете отново
гореспоменатите ситуации, като замените думата „учител” с „ученик”. Защо ние,
учителите, поставяме себе си в тези ситуации, а не можем да си представим
ученика в тях?
Знам всички доводи –
учениците и учителите имат различни задължения и отговорности; учителят е един,
а учениците са 26 (27, 28, 29); учениците са все още деца и подлежат на
образование и възпитание и така нататък, и така нататък...
На всички тези доводи
мога да отговоря само с едно – ученикът, точно както и учителят, преди всичко друго
е човешко същество. Не го забравяйте.
Няма коментари:
Публикуване на коментар