В следващите няколко коментара ще разгледам малко по-подробно проекта за
Закон за предучилищното и училищното образование, който се обсъжда в
парламента. Ако темата е от интерес за вас, пълния текст на проекто-закона можете да намерите тук, а аз самият ще се
радвам да получа коментари по тази тема.
Като цяло, новият проект не само отменя стария закон, но и обединява
няколко нормативни документа. Само по себе си, това е положителна
характеристика, тъй като всички важни нормативни актове в областта на училищното
образование са събрани на едно място – законът обединява и обновява два стари
закона (за народната просвета и за степента на образование), както и няколко
наредби (за оценяване, за употребата на българския книжовен език и др.).
С това обаче положителните
характеристики на новия проект се изчерпват. Макар и плод на добри подбуди
(както е обяснено в мотивацията за проекта в края на документа), един
по-старателен прочит ясно показва, че
този закон е набързо скалъпен, изпълнен е с вътрешни противоречия, не е съобразен с реалното състояние на образователната система и не предоставя реални средства на образователните институции за да постигнат целите, посочени в него.
Набързо скалъпен
Съветвам ви да започнете да четете проекта отзад напред. Последната глава –
„Очаквани резултати” – ще ви подскаже каква е реалната мотивация за този
проект. Всички описани резултати са копирани фрази от административния жаргон
на Европейския съюз. Написани са по такъв начин, сякаш с този закон ще
кандидатстваме за финансиране по някоя европейска програма. Да не говорим за
това, че само първите три от тези очаквани резултати съответстват на целите, поставени
още в самото начало на документа. А за съжаление тези цели са доста смислени.
Казвам за съжаление, защото законът не е писан, за да изпълни поставените
цели. Писан е отзад напред – на първо място са поставени очакваните резултати,
а след това различните части от закона са лепвани там, където е нужно, за да се
получи търсеният ефект. Крайният резултат е закон, който взаимства различни
части от английската, американската, руската и досегашната българска система и
ги „сглобява” в едно дисфункционално цяло. Същото ще получите, ако комбинирате плочка
от скрабъл, карта от Монополи и парче от пъзел в игра на белот.
Изпълнен
с вътрешни противоречия
Един от основните проблеми в образователната система в момента е слабата
координация между училищата и министерството. От една страна, министерството не
винаги комуникира ясно целите и задачите, които са приоритетни. От друга,
случващото се по коридорите на училищата и в класните стаи е доста по-различно
от представите на експертите в министерството за това. Бариерата не е
непреодолима, но за целта е необходимо да се елиминират посредниците – регионалните
инспекторати по образованието (РИО). Училищата могат сами да изпълняват тази
функция, като във всяка община излъчат координационни съвети, съставени от
представители на различните образователни институции. Така ще има пряка
комуникация между министерство и училища, а и ще се освободят средства, които
биха могли да бъдат използвани в помощ на самите ученици.
Вместо да опрости и улесни административния механизъм обаче, новият закон
го усложнята още повече. Освен РИО (преименувани в регионални управления по
образование), новият закон предвижда Национален инспекторат, както и
създаването на Обществен съвет към всяко едно училище!!! Вместо да се намали,
бюрокрацията се умножава по три. Да не говорим за това, че самият закон поставя
тези три институции в конфликт – основна задача на всяка една от тях е да
„упражнява контрол” върху дейността на училището. И какво ще се случи, ако
Общественият съвет даде препоръка, която е в пълна противоположност с указание
на РУО? Училището ще си направи харакири?[1]
Не е съобразен
с реалното състояние на образователната система и не предоставя реални средства
на образователните институции
Не ме разбирайте грешно. Идеята за Обществен съвет е добра, но изпълнението
й (както е предвидено в закона) е просто безумно. Българското училище вече
разполага с подобна гражданска институция – училищното настоятелство (което,
междудругото, също е утвърдено в новия закон). Защо се добавя нова институция,
която до голяма степен дублира функциите на вече съществуващата, вместо просто
да се преструктурира настоятелството? Училищните настоятелства вече вкючват
родителите като партньори в образователния процес; тези, които функционират
реално, вече представят гражданска позиция, а всички са вече регистрирани като
юридически лица. Защо трябва целият този процес да се повтаря и да се създава
дублираща институция? Защото „така правят в Европа”? Всяко едно настоятелство
може да бъде превърнато в Обществен съвет с минимални промени. Това обаче би
създало опасен прецедент – в този случай бихме се съобразили с реалните фактори
в системата. А за тях трудно можем да използваме европейския жаргон.
Същият този принцип за господство на европейския жаргон над практични и
полезни мерки е определящ за целия документ. Ще се спра само на още един
пример. Единият от основните принципи, изтъкнат в новия закон, е за автономия и
самоуправление на образователните институции. С този закон в този му вид това е
на практика неосъществимо. Вече споменахме наличието на три различни по
насоченост контролиращи институции – за каква автономия може да се говори, ако
едно училище подлежи на контрол от толкова места? По-големият проблем обаче е
източникът на финансиране. РУО, както и Националният инспекторат, са държавни
органи и получават финансирането си директно от държавния бюджет (както и РИО в
момента). Държавата (чрез министерско постановление) също така определя сумата
за издръжка на един ученик, според която се определя бюджетът на всяко училище.
Училищата разполагат с „делегиран бюджет”, но това не значи, че имат свобода как
да го използват. В повечето случаи, този бюджет е строго разпределен по пера и,
за да си позволи някои по-сериозни подобрения на материалната база, например,
училището трябва да спестява пари по това перо в рамките на няколко години. Държавата обаче може да даде реална автономия
на училищата, стига да реши. Трябва просто да даде възможност на училищата да
разполагат с допълнителен доход – било чрез някаква дейност, свързана с
училищата, било чрез символични местни такси. Докато нямат реална финансова независимост
обаче училищата не могат да бъдат автономни.
В заключение
Макар че този текст е доста критичен, целта му не е да обвинява или търси
отговорност. Българското образование има нужда от реформа и нов закон. Но тази
реформа трябва да е последователна и съобразена с реалното състояние на
системата – както с нейните недостатъци, така и с нейните плюсове. Затова е от
изключителна важност да обърнем внимание и на най-малките подробности във всеки
един проект за нов закон. Аз вярвам в бъдещето на българското образование. Но
не вярвам, че този проект допринася за него.
Няма коментари:
Публикуване на коментар